Под повърхността на мълчанието: Историята на една майка и нейния син

– Не мога повече така, Мария! – гласът на снаха ми, Елена, пронизваше тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стискайки чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по ламаринения покрив. Синът ми, Иван, седеше между нас, с поглед забит в пода.

– Моля ви, нека поговорим спокойно – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Елена се обърна рязко към мен:

– Вие винаги се месите! Не виждате ли, че Иван има нужда от пространство?

Погледнах го – моето момче, което някога тичаше по двора с прашни колене и разрошена коса. Сега беше мъж на трийсет и пет, но в очите му се четеше умора и нещо по-страшно – отчуждение.

Това беше началото на края. От този ден Иван започна да се отдалечава. Първо спря да идва всяка неделя на обяд. После телефонните разговори станаха кратки и формални. На рождения ми ден изпрати съобщение: „Честито, мамо! Обичам те.“ Без да се обади.

Седях сама в апартамента си в Кичука и се чудех къде сбърках. Дали прекалено го обичах? Дали прекалено настоявах да е щастлив? Или просто животът ни беше подхвърлил на различни брегове?

Веднъж го срещнах случайно пред магазина. Беше с Елена и малкия им син, Петър. Опитах се да прегърна внучето си, но Елена го дръпна към себе си:

– Петре, хайде, върви при татко си.

Иван ме погледна за миг – в този поглед имаше толкова болка и вина, че ми се прииска да извикам. Но само прошепнах:

– Как си?

– Добре съм, мамо – отвърна той тихо и се обърна.

Вечерите ми станаха дълги и тежки. Гледах старите снимки – Иван на първия учебен ден, Иван с китарата на абитуриентския бал… Спомнях си как му пеех приспивни песни и как обещавах да го пазя от всичко лошо. А сега не можех да го опазя дори от самия себе си.

Съседката ми, леля Станка, често ме съветваше:

– Остави ги, Марийче! Младите сами ще си оправят живота.

Но как да оставя? Как да гледам безучастно как синът ми гасне в един брак, където любовта е заменена с обвинения и мълчание?

Една вечер събрах смелост и му писах дълго съобщение. Разказах му за самотата си, за липсата му, за това колко много го обичам. Не получих отговор.

Дните се нижеха един след друг. Веднъж Елена дойде сама при мен. Очите ѝ бяха зачервени.

– Знаете ли, Мария… Иван не е щастлив. Но не знам как да му помогна. Може би вината е моя…

Погледнах я – това момиче, което някога приех като дъщеря. Видях страха ѝ, болката ѝ.

– Всички грешим – казах тихо. – Но трябва да говорим. Мълчанието убива повече от всяка караница.

Тя кимна и си тръгна без да каже нищо повече.

След седмица Иван ме потърси сам. Дойде късно вечерта, когато вече бях легнала. Седна до мен на леглото и дълго мълча.

– Мамо… – започна той с пресипнал глас. – Не знам какво да правя. Чувствам се изгубен…

Прегърнах го силно. За първи път от години плакахме заедно – майка и син.

– Ще мине – казах му. – Но трябва да говориш с нея. Трябва да говорите един с друг.

Той кимна и си тръгна по-тих от всякога.

Минаха месеци. Не знам дали нещата между тях ще се оправят. Но знам едно – любовта не е достатъчна, ако няма разбиране и разговори.

Сега често се питам: Кога мълчанието стана по-силно от думите? Колко семейства около нас страдат в тишина? Може би не съм единствената майка, която всяка вечер чака телефонът да звънне…