Сълзите на един син: Последното писмо на татко

„Не мога да повярвам, че пак си забравил да вземеш хляб! Какво ще ядем тази вечер, Георги?“ – гласът на майка ми ехтеше из малката ни кухня в Люлин, а аз стоях като вцепенен до вратата, с торба картофи в ръка и празен поглед. Беше минала точно година откакто баща ми си отиде. Все още усещах гласа му в главата си – топъл, строг, но винаги справедлив. „Георги, животът не чака. Ако искаш нещо, трябва да го вземеш сам.“

Тази вечер беше различна. Майка ми се опитваше да запълни тишината с упреци, но аз знаех, че това е нейният начин да се справи с болката. Сестра ми Мария беше затворена в стаята си, слушайки музика на слушалки, а аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Вечерята мина в мълчание. Погледнах към стола на баща ми – все още стоеше леко изтъркан от едната страна, където той винаги се подпираше. Изведнъж чух почукване на вратата. Беше чичо Иван – братът на баща ми. В ръцете си държеше малък плик.

– Георги, това е за теб – каза той тихо и ми подаде плика. – Намерих го сред нещата на баща ти. Каза ми да ти го дам точно днес.

Ръцете ми трепереха, докато отварях плика. Вътре имаше писмо, написано с познатия почерк на татко:

„Сине,

Ако четеш това писмо, значи вече ме няма. Знам, че ще ти е трудно, но искам да ти кажа нещо важно. Не съм бил перфектен баща. Правих грешки – понякога бях твърде строг, друг път твърде мълчалив. Но винаги съм те обичал повече от всичко.

Помниш ли как се карахме заради университета? Исках да останеш тук, а ти мечтаеше за Софийския. Прости ми, че не разбрах мечтите ти навреме. Надявам се да намериш сили да следваш сърцето си.

Пази майка си и Мария. Те имат нужда от теб повече, отколкото мислиш.

Обичам те,
Татко“

Сълзите ми капеха по листа. Четях писмото отново и отново, сякаш думите можеха да върнат времето назад. Спомних си последния ни разговор – бях ядосан, защото не ме подкрепяше за кандидатстването в университета. Казах му ужасни неща. Не се сбогувахме.

– Какво пише? – попита майка ми тихо.

– Че ме обича… и че съжалява – прошепнах аз.

Тя седна до мен и за първи път от година насам ме прегърна истински. Мария излезе от стаята си и се присъедини към нас. Тримата седяхме прегърнати в тъмната кухня, а навън дъждът барабанеше по прозореца.

На следващия ден реших да отида до гроба на татко. Взех със себе си писмото и един слънчоглед – любимото му цвете. Когато стигнах там, видях възрастна жена да оставя цветя на съседния гроб.

– Ти ли си синът на Димитър? – попита тя.

– Да… – отвърнах изненадано.

– Баща ти беше добър човек. Помогна ми много пъти с покупките и винаги намираше време за приказка. Не всеки е такъв днес.

Почувствах гордост и болка едновременно. Колко малко знаех за живота му извън дома ни…

Върнах се вкъщи с ново усещане за близост до него. Започнах да говоря повече с майка ми и Мария – за миналото, за мечтите ни, за страховете ни. Постепенно домът ни започна да се изпълва с живот.

Минаха месеци. Записах се в университета, както винаги съм искал. Майка ми започна работа на половин ден, а Мария намери нови приятели. Често вечеряхме заедно и разказвахме истории за татко – смешни, тъжни, истински.

Понякога още усещам празнотата, но вече знам: любовта не умира с човека. Остава в думите, в спомените, в малките жестове.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да кажа повече „обичам те“? А вие казвате ли го достатъчно често на хората около вас?