Случайно намереният тестамент на мама преобърна живота ми

„Как можа, мамо? Как можа да ми причиниш това?“ — гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си пожълтелия лист, намерен случайно на нощното ѝ шкафче. Беше късен петъчен следобед, а аз бях дошла да ѝ помогна с пролетното почистване. Винаги съм се гордяла, че сме близки — майка ми, Мария, беше всичко за мен. След смъртта на татко, тя ме отгледа сама, с много труд и лишения. Но този документ, този тестамент, преобърна всичко.

Седях на ръба на леглото ѝ, а тя стоеше срещу мен, с ръце, скръстени пред гърдите, и поглед, който не смееше да срещне моя. „Не трябваше да го намираш така…“ — прошепна тя, но думите ѝ само наляха масло в огъня. „А как трябваше да го намеря? Когато вече те няма ли? И тогава да разбера, че си оставила всичко на брат ми, а за мен — само няколко книги и една снимка?“

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Брат ми, Георги, винаги е бил любимецът ѝ. По-малък, по-непохватен, често изпадаше в неприятности, а мама винаги го защитаваше. Аз — отличничката, тази, която никога не създаваше проблеми, която се отказа от мечтите си, за да помага вкъщи, докато Георги се шляеше по кафенетата. И сега, когато видях черно на бяло, че всичко — апартаментът, вилата в Балчик, дори семейните бижута — ще отидат при него, нещо в мен се пречупи.

„Ти не разбираш, Мария…“ — започна мама, но я прекъснах. „Не, ти не разбираш! Цял живот се стараех да бъда добра дъщеря, да не те разочаровам. А ти… ти избра него. Винаги него.“

Сълзите ми се стичаха по бузите, а тя се опита да ме прегърне. Отдръпнах се. „Не искам да ме докосваш. Не сега.“

След този ден всичко се промени. Всяка вечер се прибирах у дома с буца в гърлото. Мама ми звънеше, пишеше ми съобщения, но аз не отговарях. Когато все пак се видяхме, разговорите ни се превръщаха в спорове. „Ти не знаеш колко трудно ми беше с Георги…“ — оправдаваше се тя. „Той има нужда от повече помощ, ти си силна, ще се справиш.“

„А аз? Аз нямам ли нужда от майка, която да ме обича поравно? Която да ме цени?“ — крещях аз, а тя само свеждаше глава.

Сестра ми, Ива, се опитваше да ни помири. „Моля ви, не си струва да се карате за пари. Мама ви обича и двете.“ Но аз не можех да простя. Не ставаше дума за пари, а за справедливост. За признание. За това, че цял живот съм се борила за нейното одобрение, а накрая пак се оказах на второ място.

Дните минаваха, а аз се затварях все повече в себе си. На работа колегите ми забелязаха, че не съм същата. „Всичко наред ли е, Мария?“ — питаше ме шефката ми, но аз само кимах и се усмихвах насила. Вечерите прекарвах сама, гледайки стари снимки — мама, татко, аз и Георги на морето, усмихнати, щастливи. Кога се обърка всичко?

Една вечер, когато не издържах повече, отидох при мама. Тя ме посрещна на прага, с червени от плач очи. „Моля те, влез. Трябва да поговорим.“

Седнахме в кухнята, където миришеше на топъл хляб и чай от липа. „Мария, знам, че те нараних. Но не го направих нарочно. Георги… той не е като теб. Ти винаги си била силна, самостоятелна. Той… той се изгуби след смъртта на баща ви. Аз се страхувам какво ще стане с него, ако не съм тук.“

„А аз? Аз не съм ли изгубена? Не съм ли имала нужда от теб?“ — гласът ми беше тих, но твърд.

Мама се разплака. „Прости ми, дете. Може би сгреших. Може би трябваше да говоря с теб, да ти обясня. Но се страхувах, че ще ме намразиш.“

„Вече е късно, мамо. Вече не мога да ти вярвам.“

Тя се опита да ме прегърне, но аз се изправих и си тръгнах. По пътя към вкъщи плаках като дете. Не заради парите, не заради наследството, а заради това, че никога няма да бъда достатъчно добра за нея.

Сега, месеци по-късно, все още не мога да ѝ простя. Понякога се улавям, че ѝ звъня, но затварям, преди да чуя гласа ѝ. Сестра ми казва, че времето лекува всичко. Но аз се питам — как се прощава на човек, който е разбил сърцето ти, без дори да го осъзнава? Как се живее с болката, че никога няма да бъдеш първи избор за собствената си майка?

Може би някой ден ще намеря сили да ѝ простя. Но днес… днес още не мога. А вие, бихте ли простили на майка си, ако бяхте на мое място?