Страх за бъдещето на сина ми: Наследство, семейни интриги и борба за сигурност

– Не мога да повярвам, че всичко това се случва на мен! – изкрещях в празната кухня, докато държах в ръцете си писмото от нотариуса. Сълзите се стичаха по бузите ми, а ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах чашата с кафе. Беше минала само седмица, откакто погребах Петър, съпруга ми, а вече усещах как светът ми се разпада на парчета.

Синът ми, Иван, стоеше на прага и ме гледаше с големите си кафяви очи, пълни с неразбиране и страх. – Мамо, всичко наред ли е? – попита той тихо, сякаш се страхуваше да не ме счупи с гласа си. Прегърнах го силно, сякаш само това можеше да ни спаси от бурята, която се задаваше.

Петър остави след себе си не само спомени, но и огромна къща в Бояна, малко лозе край Мелник и семейната фирма, която беше градил с години. Но с наследството дойдоха и сенките – завистливите погледи на роднините, шепотите зад гърба ми, и най-страшното – сестра ми Мария, която винаги е искала повече, отколкото ѝ се полага.

Още на следващия ден след погребението тя се появи на прага ми, облечена в черно, но с очи, които светеха от алчност. – Мисля, че е време да поговорим за това, което Петър остави – каза тя, сякаш говореше за някаква вещ, а не за живота ни. – Не забравяй, че и аз имам права. – Гласът ѝ беше студен, почти заплашителен.

– Мария, това е домът на Иван. Не мога да позволя да го загубим – отвърнах аз, опитвайки се да не покажа страха си. Но тя само се усмихна и ми подаде някакви документи.

– Ще видим какво ще каже съдът – прошепна тя и си тръгна, оставяйки след себе си мирис на парфюм и отрова.

От този ден нататък всичко се промени. Започнаха телефонни обаждания от адвокати, писма, в които ме обвиняваха, че укривам имущество, и дори клюки в квартала, че съм „златотърсачка“. Майка ми, която живееше в Пловдив, ми се обаждаше всяка вечер, за да ме пита дали съм добре, но в гласа ѝ усещах съмнение, сякаш и тя не беше сигурна на чия страна да застане.

Най-много ме болеше заради Иван. Той беше само на дванайсет, но вече разбираше, че нещо не е наред. Вечерите ни се превърнаха в мълчаливи вечери пред телевизора, а сутрините – в бързане и избягване на погледи. Една вечер, докато му оправях раницата за училище, той ме попита:

– Мамо, ще трябва ли да се местим? Ще загубим ли всичко?

Сърцето ми се сви. Как да му обясня, че не знам? Че се боря с всички сили, но не съм сигурна дали ще успея да го защитя от алчността на собствената си сестра?

В съда Мария беше безмилостна. Адвокатът ѝ – някакъв надут тип от София – представи фалшиви документи, според които Петър ѝ бил обещал част от фирмата. Аз нямах нищо, освен истината и няколко стари писма, в които Петър ми пишеше колко много обича Иван и мен. Съдията изглеждаше уморен, а аз се чувствах като малко дете, което се опитва да обясни нещо на възрастните, но никой не го слуша.

Вечерите се превърнаха в кошмар. Не можех да спя, мислите ми се въртяха около едно и също – какво ще стане с Иван, ако загубим всичко? Ще трябва ли да напуснем дома, в който той е израснал? Ще мога ли да му осигуря бъдеще, за което Петър мечтаеше?

Една сутрин, докато приготвях закуска, Мария се появи отново. Този път не беше сама – с нея беше и майка ни. Двете седнаха на масата, сякаш са у дома си.

– Мисля, че е време да направим компромис – каза Мария, но в гласа ѝ нямаше и следа от доброта.

– Какъв компромис? – попитах аз, опитвайки се да не избухна.

– Ще ти оставим къщата, ако ми дадеш дяловете от фирмата и лозето – отвърна тя, сякаш разпределяше играчки, а не съдбата на сина ми.

Погледнах майка ни, но тя само сведе очи. Знаех, че винаги е предпочитала Мария – тя беше по-красива, по-амбициозна, по-обичана. Аз бях „другата дъщеря“ – тази, която винаги се е опитвала да угоди на всички, но никога не е била достатъчна.

– Не мога да се съглася – казах тихо. – Петър не би искал това.

– Петър го няма – изсъска Мария. – Сега всичко зависи от теб.

След този разговор останах сама в кухнята, с глава на масата и сълзи, които не можех да спра. Иван ме намери така и ме прегърна. – Мамо, аз съм с теб. Не ми трябва нищо друго.

Тези думи ми дадоха сили. Реших, че няма да се предам. Започнах да търся работа – нещо, което не бях правила от години. Намерих място като счетоводителка в малка фирма в центъра на София. Започнах да се уча отново да бъда силна, заради Иван.

Съдът в крайна сметка отсъди в моя полза – къщата и фирмата останаха за нас, но трябваше да дам на Мария част от лозето. Тя си тръгна победена, но знаех, че няма да се откаже лесно. Семейните рани не зарастват бързо.

Днес, когато гледам Иван как учи за изпитите си, се питам: Дали ще успея да го предпазя от всичко лошо? Дали ще мога да му дам сигурността, която заслужава? Или всичко, което правя, е просто отчаяна борба срещу вятъра?

Понякога се чудя – струва ли си да се бориш, когато всички са срещу теб? Или най-важното е да не се предаваш, дори когато си сам? Какво бихте направили вие на мое място?