Страх за бъдещето на сина ми: Наследството на съпруга ми и семейните интриги, които разкъсаха живота ми

„Ти си виновна! Ти го подлъга да ти остави всичко!“ – думите на свекърва ми, Стоянка, още кънтят в ушите ми, докато стискам ръката на малкия си син, Виктор. Стоим пред портата на къщата в Пловдив, която някога беше нашият дом, а сега е бойно поле. Сълзите ми се стичат по бузите, но не мога да си позволя да се разплача пред Виктор. Той е само на осем и вече вижда повече омраза, отколкото любов.

Преди година загубих съпруга си – Иван. Инфаркт. Всичко стана толкова бързо, че дори не успях да се сбогувам. Останах сама с Виктор и с една къща, която Иван ми остави в завещанието си. Мислех, че това ще ни даде сигурност, но вместо това донесе само болка и разделение. Семейството на Иван – майка му Стоянка и брат му Георги – не можеха да повярват, че той е оставил всичко на мен и детето. „Тя го омагьоса!“, шепнеха съседките по улицата.

Първите месеци след погребението бяха ад. Георги идваше всяка седмица, тропаше по вратата и крещеше: „Това е и мой дом! Аз съм му брат!“. Стоянка ме гледаше с ледени очи и не пропускаше случай да ме нарече „гробокопачка“. Дори приятелките ми започнаха да ме избягват – страхуваха се от клюките. Само Виктор беше моят остров на спокойствието. Всяка вечер го прегръщах силно и му шепнех: „Мама е тук, всичко ще бъде наред.“ Но дори аз не вярвах в тези думи.

Една вечер, докато приготвях вечеря, чух как Виктор плаче в стаята си. Влязох тихо и го видях свит на леглото, с плюшеното си мече в ръце.
– Мамо, баба каза, че ще ни изгони от къщата… – прошепна той през сълзи.
Сърцето ми се сви. Как да обясня на едно дете, че алчността може да бъде по-силна от кръвта?
– Никой няма да ни изгони, Вики. Това е нашият дом. Татко така пожела.
– А ако баба дойде с чичо Георги?
– Ще говоря с тях. Ще те защитя. Обещавам.

Но обещанията ми започнаха да тежат като камък. На следващия ден получих призовка – Георги беше завел дело за оспорване на завещанието. В съда ме гледаха като престъпник. Адвокатът им твърдеше, че съм манипулирала Иван в последните му дни. Свидетели – съседи, които никога не са прекрачили прага ни – разказваха как съм го държала под ключ и не съм позволявала на семейството му да го вижда.

Всяка вечер се прибирах вкъщи със свито сърце. Виктор усещаше напрежението и започна да се затваря в себе си. Не искаше да ходи на училище – децата го дразнеха: „Баща ти е оставил всичко на майка ти! Сигурно тя е виновна!“ Учителката му ме извика един ден:
– Г-жо Николова, Виктор е много затворен напоследък. Има ли нещо у дома?
– Всичко е наред – излъгах аз, но очите ми се напълниха със сълзи.

Една вечер Георги дойде пиян пред къщата и започна да троши саксиите пред входа.
– Ще ви изгоня! Това е нашият дом! – крещеше той.
Виктор се разтрепери от страх и се скри под масата. Извиках полицията, но те само го предупредиха и си тръгнаха. На следващия ден Стоянка ме срещна пред магазина:
– Ако имаш малко съвест, ще напуснеш сама! Не ти е мястото тук!
– Това беше желанието на Иван… – опитах се да кажа, но тя ме прекъсна:
– Иван беше болен! Ти си го използвала!

Започнах да се страхувам за Виктор. Всяка вечер заключвах вратите по два пъти. Спрях да пускам детето само навън. Дори родителите ми от Стара Загора настояваха да се върнем при тях:
– Ела при нас, Мария! Тук ще сте в безопасност!
Но не можех да предам паметта на Иван. Той обичаше този дом. Искаше синът му да расте тук.

Делото се точеше месеци наред. Всеки път, когато минавах покрай Георги или Стоянка по улицата, усещах погледите им като ножове в гърба си. Съседите вече не поздравяваха – страхуваха се да не попаднат в някоя интрига.

Една сутрин получих писмо от адвоката си: „Съдът признава завещанието за валидно.“ За миг почувствах облекчение… но радостта беше кратка. Георги започна нова кампания – този път сред съседите: „Мария ще продаде къщата и ще избяга с парите!“ Клюките стигнаха до училището на Виктор. Децата започнаха да го отбягват.

Една вечер седнах до Виктор на леглото му.
– Мамо, защо всички ни мразят?
– Не всички, Вики… Просто някои хора не могат да приемат загубата.
– А ти ще ме защитиш ли винаги?
Прегърнах го силно:
– Докато дишам.

Сега стоя пред прозореца и гледам към двора, където някога Иван садеше рози за мен. Чудя се дали някога ще мога отново да почувствам този дом като свой… или винаги ще остане бойно поле между миналото и бъдещето.

Понякога се питам: Колко струва спокойствието? И има ли нещо по-страшно от алчността на собственото семейство? Как бихте постъпили в моята ситуация?