Светлината на празника: Дали подаръкът е всичко, което остава?

— Мамо, пак ли ще ни питаш кога ще си дойдем за Коледа? — гласът на дъщеря ми Мария прозвуча раздразнено по телефона. Стоях до прозореца, гледах как първият сняг покриваше двора и стисках слушалката така, сякаш от това зависеше всичко.

— Просто исках да знам дали да приготвя любимите ви сарми — отвърнах тихо. В гласа ми се прокрадна надежда, която сама не можех да скрия.

— Ще видим, мамо. Може би ще сме при свекърва ми тази година. Не се сърди, просто е по-удобно за нас — каза Мария и затвори.

Останах сама в кухнята, където миришеше на прясно изпечен хляб и на самота. Синът ми Георги отдавна живееше в София и рядко се обаждаше. Казваше, че работата го поглъща, че няма време дори за себе си. А аз? Аз имах само времето. И спомените.

Преди години, когато баща им почина внезапно, светът ми се срина. Тогава обещах на себе си, че ще дам всичко за децата си. Работех на две места — денем в детската градина, вечер чистех офиси. Не помня да съм спала повече от четири часа на нощ. Понякога се прибирах толкова уморена, че заспивах с дрехите. Но никога не пропусках да им оставя закуска, да им купя нови дрехи за първия учебен ден, да им сложа подарък под елхата.

Сега елхата стоеше в ъгъла на хола — стара, но украсена с топки и гирлянди от времето, когато Мария и Георги бяха малки. Всяка година купувах по нещо ново — малък подарък, който оставях под елхата с надеждата, че ще ги зарадвам. Но те все по-рядко идваха. Все по-рядко се смеехме заедно.

— Защо пак си сама? — попита ме съседката леля Пенка една вечер, докато изхвърлях боклука.

— Децата са заети — отвърнах с усмивка, която не стигаше до очите ми.

— И моите са така. Само на празници се сещат за мен. А тогава идват с подаръци и бързат да си тръгнат — въздъхна тя.

Замислих се — дали подаръците са всичко, което остава между нас? Дали любовта може да се измери в нов телефон или скъп парфюм?

В навечерието на Коледа приготвих всичко — сарми, баница с късмети, питка с паричка. Подредих масата за трима, макар да знаех, че най-вероятно ще вечерям сама. В осем вечерта телефонът звънна.

— Мамо, няма да успеем да дойдем тази година — каза Георги. — Ще ти пратя един хубав подарък по куриер. Обещавам!

— Благодаря ти, миличък — прошепнах и затворих очи. Сълзите сами потекоха.

На следващия ден куриерът донесе голяма кутия с лъскава панделка. Вътре имаше нов мобилен телефон и картичка: „За най-добрата майка! Обичаме те!“

Държах телефона в ръце и усещах колко тежи самотата ми. Спомних си как някога Георги тичаше към мен с разрошена коса и мръсни ръце: „Мамо, виж какво нарисувах!“ А сега? Сега получавах подаръци вместо прегръдки.

Вечерта седнах пред телевизора и гледах стари снимки — Мария с плитки и лунички по носа; Георги с усмивка до уши; аз и техният баща на плажа във Варна. Усетих как сърцето ми се свива от болка и вина.

— Дали сбърках някъде? — прошепнах в тъмното. — Дали прекалено много дадох? Или просто не дадох това, което трябваше?

На следващия ден Мария ми звънна:

— Мамо, получи ли подаръка от нас?

— Получих го, миличка. Благодаря ви много… Но знаеш ли какво най-много ми липсва? Да ви чуя да се смеете у дома. Да ви видя как спорите кой ще разчупи питката.

Мария замълча за миг.

— Мамо… понякога ни е трудно да намерим време. Всички сме толкова забързани…

— Знам, дете мое. Просто понякога човек има нужда не от подарък, а от прегръдка.

След този разговор нещо се промени в мен. Реших да не чакам повече. Започнах да излизам повече — записах се на курс по рисуване в читалището, започнах да ходя на разходки с леля Пенка. Открих нови приятели сред хората от квартала.

Но всяка вечер поглеждах към елхата и си мислех за децата си. За това колко много ги обичам и колко много бих искала да ги видя щастливи — не само с подаръци в ръце, а с топлина в сърцето.

Понякога си мисля: дали някога ще разберат колко струва една майчина прегръдка? Или ще останат само подаръците под елхата?

А вие как мислите — може ли любовта да се купи с подарък или има нещо по-важно?