Вяра в тъмното: Как се борих за майка си, когато светът ми се срина

— Не, не може да е истина! — изкрещях, докато държах телефона с треперещи ръце. Гласът на татко от другата страна беше необичайно тих: — Марио, трябва да дойдеш веднага. Майка ти… лекарите казват, че е зле.

В този момент времето спря. Бях на работа в една малка книжарница в центъра на Пловдив, а слънцето грееше през прозореца така, сякаш нищо не се е случило. Но вътре в мен бушуваше буря. Хвърлих всичко и хукнах към болницата. Докато тичах по коридорите, усещах как сърцето ми ще изскочи от гърдите.

Майка ми — Мария — винаги беше силната в нашето семейство. Тя държеше всичко заедно, дори когато татко губеше работа или когато сестра ми Ива се прибираше със сълзи от училище. А сега лежеше бледа и безсилна на болничното легло, с очи, които едва ме познаваха.

— Мамо, тук съм — прошепнах и хванах ръката ѝ. Тя се опита да се усмихне, но устните ѝ трепереха.

— Марио… — едва чуто каза тя. — Не се тревожи за мен. Погрижи се за Ива.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Не знаех какво да кажа. Как да бъда силен, когато най-силният човек в живота ми се топеше пред очите ми?

Лекарят — д-р Георгиев — ни обясни диагнозата: остра левкемия. Думите му звучаха като присъда. Татко седеше до мен, стиснал юмруци така силно, че кокалчетата му побеляха.

— Има ли шанс? — попитах с глас, който не познах.

— Ще направим всичко възможно — отвърна лекарят, но очите му издаваха съмнение.

Вкъщи атмосферата беше тежка като олово. Ива не говореше с никого, само стоеше в стаята си и слушаше музика на слушалки. Татко започна да пие повече от обикновено и често изчезваше за часове. Аз трябваше да съм този, който държи всичко заедно — да готвя, да чистя, да ходя на работа и да се грижа за Ива.

Една вечер я намерих да плаче тихо на леглото си.

— Иве, ще мине… Ще се оправи — опитах се да я прегърна.

— Не лъжи! — изкрещя тя. — Всички само лъжете! Мамо умира и никой не прави нищо!

Тези думи ме пронизаха като нож. За първи път осъзнах колко самотен съм в тази битка. В отчаянието си започнах да ходя всяка вечер в църквата до нас. Палех свещи и се молех:

„Господи, ако има някаква справедливост, нека вземеш мен, а не нея.“

Седях дълго на студената пейка и гледах как пламъкът трепти в тъмното. Понякога идваше една възрастна жена — баба Станка. Тя ме поглеждаше с разбиране и веднъж прошепна:

— Бог изпитва най-силните души с най-тежките изпитания.

Но аз не се чувствах силен. Чувствах се празен.

Дните минаваха в рутина: работа, болница, вкъщи. Майка ми отслабваше все повече. Един ден тя ме хвана за ръката и каза:

— Марио, обещай ми нещо.

— Каквото поискаш, мамо.

— Обещай ми, че ще се грижиш за Ива и татко. Те имат нужда от теб повече от всякога.

Не можех да ѝ откажа. Прегърнах я силно и усетих колко е крехка.

Вечерта вкъщи татко беше пиян. Седеше на масата и гледаше в една точка.

— Защо на нас? — промълви той. — Какво сме направили?

— Тате, трябва да сме силни заради мама — казах му аз.

— Ти нищо не разбираш! — изкрещя той и удари по масата.

За първи път в живота си го видях толкова слаб. В този момент разбрах: ако аз не издържа, всичко ще се разпадне.

Седмица по-късно майка ми почина. Беше тихо утро, слънцето едва проблясваше през прозореца на болничната стая. Държах ръката ѝ до последно.

След погребението вкъщи беше още по-тихо. Ива не говореше с никого, татко почти не ставаше от леглото. Аз бях като автомат — вършех всичко механично: готвех, чистех, плащах сметки.

Една вечер седнах сам в кухнята и заплаках като дете. Чувствах се предаден от съдбата, от Бог, от всички. Но после си спомних думите на майка ми: „Погрижи се за тях.“

Станах и отидох при Ива. Прегърнах я силно и ѝ казах:

— Ще минем през това заедно. Обещавам ти.

Тя ме погледна със сълзи в очите и за първи път от месеци ме прегърна обратно.

Сега минаха две години оттогава. Все още боли, но вече знам: болката ни прави по-силни или ни пречупва завинаги. Аз избрах да стана по-силен заради тях.

Понякога си мисля: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или просто съдбата ни изпитва по начини, които никога няма да разберем? Какво бихте направили вие на мое място?