Загубени знаци – Покаянието на една свекърва

– Не мога повече така! – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках, докато всички около масата замлъкнаха, лъжиците застинаха във въздуха, а ароматът на неделната супа сякаш се изпари. Беше обикновена неделя в нашия апартамент в Люлин, но аз усещах как напрежението между мен и снаха ми, Мария, се е натрупвало като прах по старите мебели. Синът ми, Петър, ме погледна с онзи уморен поглед, който напоследък виждах все по-често. Внуците ми, Ивайло и Деси, се спогледаха, неразбиращи защо баба им пак е развалила настроението.

– Мамо, моля те, не започвай пак – прошепна Петър, но вече беше късно. Думите ми се изсипаха като порой.

– Днес финализирах завещанието си. Реших всичко. – Гласът ми трепереше, но не от страх, а от години натрупана болка. – Не искам повече да се караме, да се гледаме накриво, да се преструваме, че всичко е наред.

Мария остави лъжицата си и ме погледна право в очите. – Какво искаш да кажеш, Цветана?

– Искам да кажа, че съм уморена. Уморена съм да се чувствам излишна в собствения си дом. Уморена съм да се боря за вниманието на сина си, да се надявам, че внуците ми ще ме обичат, въпреки че усещам как се отдалечават от мен всеки ден.

В стаята настъпи тишина, която тежеше повече от всяка караница. Петър се изправи и излезе на балкона, а аз останах сама срещу Мария, която не сваляше поглед от мен.

– Мислиш ли, че само ти страдаш? – прошепна тя. – Мислиш ли, че на мен ми е лесно да живея с усещането, че никога не съм достатъчно добра за теб?

В този момент си спомних първия ден, когато Петър доведе Мария у дома. Беше толкова млада, срамежлива, с онези големи кафяви очи. Аз, разбира се, веднага започнах да я оценявам – не готвеше като мен, не чистеше като мен, не възпитаваше децата така, както аз бих го направила. Но никога не ѝ го казах директно. Вместо това, пусках малки забележки, които се трупаха като камъчета в обувките ѝ.

– Може би не съм била права – признах с треперещ глас. – Може би съм искала твърде много. Но аз просто исках най-доброто за Петър и децата.

– А замисляла ли си се кое е най-доброто за нас? – попита Мария. – Понякога най-доброто е просто да ни оставиш да бъдем семейство, без да се намесваш във всяко решение.

В този момент вратата на балкона се отвори и Петър се върна. Очите му бяха зачервени.

– Мамо, обичам те, но не мога повече да живея между вас двете. Винаги се чувствам виновен, че не мога да угодя на никоя от вас. Искам да сме семейство, но не и на тази цена.

Внуците ми се бяха сгушили един в друг, усещайки напрежението. Ивайло, който беше на дванадесет, ме погледна с онзи детски, но вече пораснал поглед.

– Бабо, защо винаги се карате? Не можем ли просто да сме заедно?

Сълзите ми потекоха по бузите. За първи път осъзнах, че съм загубила не само сина си, но и внуците си. Прекалено дълго бях държала на своето, бях се опитвала да контролирам всичко, вместо да се радвам на малките моменти заедно.

– Може би е време да се оттегля – казах тихо. – Може би наистина трябва да ви оставя да бъдете семейство, без моите претенции и страхове.

Мария се приближи и за първи път от години ме прегърна. – Не искаме да си тръгваш, Цветана. Просто искаме да ни приемеш такива, каквито сме. Да ни обичаш, без да ни променяш.

Петър също ме прегърна, а внуците се притиснаха към мен. За миг усетих топлината на семейството, която толкова дълго бях търсила, но винаги по грешния начин.

Сега, когато седя сама в хола, слушайки как Мария и Петър се смеят в кухнята, се питам: Дали не е късно да започна отначало? Дали ще успея да поправя всичко, което съм развалила с гордостта си? Кажете ми, вие как бихте постъпили на мое място?