„Защо не съм достатъчна?“ – Историята на едно разбито семейство в Пловдив

– Не мога повече, Мария! – гласът на Димитър ехтеше в коридора, а аз стоях с ръка на корема си и се чудех дали това е просто кошмар. – Не мога да живея в тази лъжа, не мога да се преструвам, че всичко е наред.

Беше февруари, студен и мрачен следобед в Пловдив. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря, която не можех да спра. Димитър хвърли ключовете на масата и излезе, без да се обърне. Останах сама – бременна в шестия месец, с разбито сърце и хиляди въпроси.

Първата ми мисъл беше за майка ми. Винаги казваше: „Мъжете си тръгват, но децата остават.“ Обадих ѝ се през сълзи. – Мамо, той си тръгна… Остави ме сама…

– Спокойно, Мария. Ще дойда веднага. Не си сама, чуваш ли? – гласът ѝ беше твърд, но усещах тревогата ѝ.

Докато я чаках, се върнах назад във времето. Спомних си първата ни среща с Димитър на Капана – как се смяхме, как мечтаехме за дом и семейство. Кога всичко се обърка? Дали беше заради парите? Защото той остана без работа миналата година и започна да се затваря в себе си? Или защото аз станах по-настойчива, по-притеснена за бъдещето?

Майка ми пристигна и ме прегърна силно. – Ще мине и това, Мария. Трябва да си силна заради детето.

– Но защо? Защо не съм достатъчна? – прошепнах.

– Не търси вината само в себе си. Понякога хората просто не могат да понесат тежестта на живота.

Дните минаваха бавно. Сутрин ставах с усилие, правех си чай от липа и гледах празната страна на леглото. Приятелките ми звъняха, но не можех да говоря с никого. Само баба ми идваше всеки петък и носеше топли мекици.

Една вечер получих съобщение от Димитър: „Искам да говоря с теб.“ Сърцето ми заби лудо. Срещнахме се в малкото кафене до реката.

– Мария… – започна той, избягвайки погледа ми. – Не става дума за теб. Аз… аз имам връзка с друга жена. Запознахме се в офиса преди месеци. Не исках да те нараня…

Усетих как въздухът изчезва от дробовете ми.

– Значи всичко е било лъжа? Всичко?

– Не! Обичах те… Просто… не знам какво стана с мен.

Станах рязко и излязох навън. Дъждът се лееше по лицето ми като сълзи. Вървях без посока из улиците на Пловдив, докато краката ми отказаха.

В следващите седмици започнах да ходя на психолог. Майка ми настояваше: „Трябва да говориш с някого, Мария.“ Там за първи път казах на глас: „Страх ме е, че никога няма да бъда достатъчна.“

Психоложката ме погледна внимателно: – Кой ти каза, че трябва да бъдеш перфектна? Ти си човек. Имаш право да страдаш, но имаш право и да бъдеш щастлива.

С времето започнах да усещам как болката отстъпва място на надеждата. Започнах да плета дрешки за бебето, да чета книги за майчинството. Един ден баща ми дойде неочаквано.

– Марийче… Знам, че не сме говорили много през годините. Но искам да знаеш – аз също направих грешки с майка ти. Не бях до нея, когато имаше нужда от мен. Не повтаряй нашите грешки – не затваряй сърцето си.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път видях баща си уязвим.

Месец по-късно родих момиченце – Виктория. Когато я взех в ръце, разбрах колко много сила има в любовта между майка и дете. Димитър дойде в болницата, донесе плюшено мече.

– Може ли да я видя?

Погледнах го дълго. В очите му имаше вина и тъга.

– Можеш… Но вече не сме семейство по начина, по който си мислехме.

Той кимна и седна до мен. За миг си спомних всички хубави моменти – първите ни разходки по Главната, първата ни Коледа заедно…

Сега всичко беше различно. Но вече не ме беше страх от бъдещето.

Днес Виктория е на три години. Живеем с майка ми и баба ми в малкото ни жилище в Кючук Париж. Работя като учителка в детска градина и всяка вечер разказвам приказки на дъщеря си.

Понякога срещам Димитър по улиците на Пловдив – той има ново семейство. Болката вече не е толкова остра, но въпросът остава:

„Защо не бях достатъчна?“ Или може би истинският въпрос е: „Кога ще започнем да вярваме, че сме достатъчни такива, каквито сме?“