„Отсъстващата баба: Когато близостта не означава присъствие“

Живеейки в оживените предградия на София, животът винаги е в движение. Съпругът ми и аз жонглираме между работа, училищни дейности и ежедневния хаос на отглеждането на две енергични деца. И все пак, сред вихрушката на нашия живот, има едно крещящо отсъствие, което тежи на сърцето ми — свекърва ми.

Почти година мина от последното ѝ посещение. Живеем само на няколко пресечки един от друг, на десет минути с кола, но тя сякаш е на другия край на страната. Последният път, когато видя внуците си, беше на семейно събиране миналата Коледа. Оттогава няма обаждания, няма картички за рожден ден, дори и съобщение да попита как са.

Опитах се да се свържа с нея, предлагайки кафе или я канех на вечеря, но всеки опит беше посрещнат с неясни извинения или мълчание. Съпругът ми, разкъсан между майка си и собственото си семейство, е в безизходица. Той го пренебрегва, казвайки, че тя винаги е била дистанцирана, но не мога да не почувствам болка заради децата си.

Децата ни са малки — на шест и осем години — и обожават баба си. Често я питаха кога ще дойде на гости или дали ще се присъедини към рождените им дни. Но с минаването на месеците без дума от нея, въпросите им намаляха, заменени от неизказано разбиране, че баба просто не се интересува.

Прекарвала съм безброй нощи в размишления защо е избрала този път на отчуждение. Дали направихме нещо? Дали несъзнателно я обидихме? Или просто не се интересува да бъде част от живота им? Несигурността ме гризе.

Обмисляла съм да я конфронтирам директно, но се страхувам, че това само ще разшири пропастта между нас. Съпругът ми предлага да ѝ дадем пространство, надявайки се сама да се върне. Но колко пространство е достатъчно? Колко дълго трябва да чакаме някой, който сякаш ни е изтрил от живота си?

Отсъствието на баба не е просто липсващо присъствие; то е празнота, която ехти през семейните ни събирания и важни моменти. Децата ми заслужават да познават баба си, да чуят истории за детството на баща си, да почувстват топлината на прегръдката ѝ. Вместо това те остават с избледняващи спомени с всеки изминал ден.

С наближаването на празничния сезон се улавям как треперя от неизбежните въпроси от роднини защо тя не е около нас. Уморена съм да измислям извинения за нейното отсъствие, уморена съм да се преструвам, че не ме притеснява, когато очевидно ме притеснява.

В крайна сметка оставам с повече въпроси, отколкото отговори. Как обясняваш на децата си защо някой, който би трябвало да ги обича безусловно, избира да не бъде част от живота им? Как ги предпазваш от болката на отхвърлянето, когато то идва от семейството?

Засега всичко, което мога да направя, е да се фокусирам върху любовта и подкрепата в нашето непосредствено семейство. Съпругът ми и аз сме решени да дадем на децата си най-доброто възпитание възможно, дори ако това означава да го направим без присъствието на тяхната баба.