Белезите на предателството: История за семейство, доверие и разочарование

– Мамо, защо пак плачеш? – тихият глас на дъщеря ми Елица ме върна в реалността. Стоях в кухнята, с ръце потопени в мивката, а сълзите се стичаха по бузите ми, смесвайки се със сапунената вода. Не можех да й кажа истината – че съм уморена, че съм сама, че семейството, за което дадох всичко, се разпада пред очите ми.

– Не плача, маме, просто ми влезе нещо в окото – излъгах с усмивка, която дори аз не повярвах.

Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Родена съм в малко село до Пловдив, в семейство на учители. Майка ми – строгата и справедлива Станка, баща ми – тихият и трудолюбив Георги. От малка ме учеха да помагам, да се жертвам за другите. „Доброто се връща с добро“, казваше майка ми. Повярвах й. И когато срещнах Ивайло – красивия и амбициозен младеж от съседното село – бях сигурна, че животът ми ще бъде като приказка.

Преместих се при него в Пловдив. Започнах работа като медицинска сестра в болницата. Работех нощни смени, а през деня гледах децата ни – първо Елица, после малкия Борис. Ивайло работеше в строителството, често пътуваше из страната. Винаги казваше: „Трябва да се жертваш за семейството. Аз работя за нас, ти дръж фронта вкъщи.“

С годините умората се натрупваше. Родителите ми остаряха и се разболяха. Всяка събота пътувах до селото – носех лекарства, чистех къщата, готвех им. Ивайло рядко идваше с мен. „Те са ти родители, твоя грижа са“, казваше той.

Когато баща ми почина, майка ми остана сама. Предложих й да дойде при нас в града. Ивайло беше категоричен: „Нямаме място за още един човек!“ Болеше ме, но приех. Майка ми остана сама в студената къща.

Проблемите започнаха да се трупат. Ивайло започна да закъснява все по-често, парите не стигаха. Един ден разбрах – има друга жена. Беше като удар в стомаха. Опитах се да говоря с него:

– Ивайло, как можа? Всичко дадох за теб и децата! Какво още искаш?
– Не разбираш ли? Уморих се от вечните ти оплаквания! Ти си виновна всичко да е толкова сиво у дома!

Светът ми се срина. Останах сама с две деца и болна майка на село. Брат ми – Петър – живееше в София със семейството си. Молех го да помогне на мама:

– Петре, не мога да се справям сама! Моля те, поне веднъж месечно я виждай!
– Нямам време, сестро! Работя по цял ден, децата са малки… Ти си по-близо.

Сама носех всичко – работа, деца, болна майка, разбито сърце. Вечерите плачех тихо в банята, за да не ме чуят Елица и Борис.

Един ден майка ми падна и счупи крак. Лекарите казаха: „Трябва някой да е постоянно при нея.“ Взех отпуск и отидох в селото. Оставих децата при приятелка – Мария.

– Не мога повече така! – изплаках една вечер пред Мария.
– А защо не поискаш помощ от брат си? Или от Ивайло?
– Опитах… Никой не иска да поеме отговорност.
– А ти? Кога ще помислиш за себе си?

Този въпрос ме преследваше дни наред. Кога наистина помислих за себе си? Кога поисках нещо само за мен?

Майка ми се възстанови бавно. През това време Ивайло подаде молба за развод. Децата страдаха мълчаливо. Елица спря да говори с мен за училище, Борис започна да се бие с другите деца.

Една вечер седнах до тях:
– Знам, че ви е трудно… Но ще минем през това заедно. Обичам ви повече от всичко!

Те ме прегърнаха силно. За първи път от месеци почувствах топлина.

След развода останахме тримата в малкия апартамент под наем. Парите не стигаха – работех на две места: сутрин в болницата, вечер чистех офиси. Петър не се обади нито веднъж да попита как сме.

Една сутрин получих обаждане: майка ми е починала насън. Сърцето ми се сви от болка и вина – дали направих достатъчно за нея? На погребението Петър стоеше настрана:
– Сестро… Съжалявам…
– Късно е за съжаления, Петре…

След всичко това останах с белези – невидими белези от предателство и разочарование. Но научих нещо важно: никой няма право да изисква жертви от теб, ако сам не е готов да даде нещо насреща.

Днес Елица е студентка по медицина, Борис завършва гимназия. Гледам ги и си мисля: струваше ли си всичко това? Ако можех да върна времето назад – бих ли избрала пак семейството пред себе си?

А вие какво бихте направили? Колко жертви са допустими в името на семейството?