Бях ли прекалено строга към ръчно изработения подарък на приятеля ми?

– Това ли е всичко? – думите ми излетяха от устата ми по-бързо, отколкото успях да ги спра. Стоях в хола на малкия апартамент в Люлин, а пред мен Георги държеше дървена кутия с неравни ръбове и леко крив капак. Беше я лакирал, но миризмата на лак още се носеше във въздуха. Очите му светеха с онзи особен блясък, който виждах само когато говореше за сина си или за дърводелството.

– Елена, направих я сам. Виж, тук съм издълбал инициалите ти – посочи той с пръст към капака, където с трепереща ръка беше издълбал „Е. П.“.

В този момент се почувствах като дете, което е получило чорапи вместо играчка за Коледа. Не можех да скрия разочарованието си. Бях си представяла нещо различно – може би вечеря в хубав ресторант, може би бижу или поне нещо, което да мога да покажа на приятелките си. Вместо това държах в ръцете си кутия, която изглеждаше като проект от часовете по трудово обучение в седми клас.

– Благодаря ти… – измърморих, но не прозвуча искрено. Георги се усмихна несигурно.

– Знам, че не е перфектна, но вложих много време. След работа, докато Виктор спеше…

– Можеше просто да ме попиташ какво искам – прекъснах го аз. – Не разбирам защо трябваше да се мъчиш толкова.

Той замълча. В този момент осъзнах колко жестоко звуча, но думите вече бяха изречени. В стаята настъпи тишина, която тежеше повече от всяка кавга досега.

Георги беше самотен баща от две години. Живееше с малкия си син Виктор в двустаен апартамент, където всяко ъгълче беше изпълнено с играчки и дървени фигурки – негови творения. Работеше като техник в една фирма за асансьори и често се прибираше уморен, но винаги намираше време за Виктор… и за мен. Познавах го като човек, който не харчи пари за глупости и цени жестовете повече от материалните неща.

Но аз… Аз бях свикнала с друг тип внимание. Родителите ми винаги са били строги – майка ми държеше на външния вид и на това какво ще кажат хората. Още от малка ме учеха да се старая да изглеждам добре, да избирам най-доброто за себе си. Може би затова очаквах рождения ми ден да бъде специален по „традиционния“ начин – с подарък, който да впечатли всички.

Седнах на дивана и започнах да въртя кутията в ръцете си. Георги стоеше прав до масата и гледаше към прозореца.

– Ако не ти харесва… – започна той тихо.

– Не е въпросът дали ми харесва – прекъснах го отново. – Просто… Не знам какво да правя с нея.

Той въздъхна тежко и излезе на балкона. Чух как запали цигара – нещо, което правеше само когато беше много напрегнат. В този момент Виктор се появи от стаята си с плюшения си мечок.

– Лельо Ели, тате каза, че ти е направил изненада! Хареса ли ти?

Погледнах малкото момче и усетих как гърлото ми се свива. Усмихнах се насила:

– Да, Вики… Много е хубава.

Той се засмя и се върна обратно в стаята си. Аз останах сама с мислите си и с тежестта на собствената си неблагодарност.

По-късно същата вечер Георги се върна вътре. Не каза нищо повече за подаръка. Говорихме за други неща – за работата му, за училището на Виктор, за сметките. Но между нас вече имаше стена.

На следващия ден споделих случката с най-добрата си приятелка Мария по телефона.

– Ели, ти луда ли си? – възкликна тя. – Мъжът е самотен баща! Прави всичко възможно за теб! А ти…

– Знам… Просто… Очаквах нещо различно.

– Понякога трябва да оценяваме усилията, а не резултата – каза тя строго.

Думите ѝ ме преследваха цял ден. Вечерта седнах пред компютъра и написах пост във Facebook: „Бяхте ли някога разочаровани от подарък? Какво е по-важно – жестът или самият подарък?“ Не очаквах толкова много коментари. Едни ме подкрепяха: „И аз бих се почувствала така!“, „Не е лошо да имаш очаквания.“ Други ме критикуваха: „Жестът е всичко!“, „Трябва да цениш усилията.“

Георги видя поста ми. Не каза нищо, но забелязах как започна да се държи по-студено. В следващите дни избягваше темата за рождения ми ден. Аз също не знаех как да започна разговор.

Една вечер Виктор дойде при мен със сълзи в очите:

– Тате каза, че може би вече няма да идваш толкова често…

Сърцето ми се сви. Отидох при Георги в кухнята.

– Съжалявам – казах тихо. – Бях несправедлива към теб… към всичко, което правиш.

Той ме погледна уморено:

– Не очаквам да харесваш всичко, което правя. Но поне можеше да видиш колко много значиш за мен.

В този момент разбрах колко съм сгрешила. Не ставаше дума за кутията или за подаръка изобщо. Ставаше дума за това да видиш човека до себе си такъв, какъвто е – с всичките му усилия, страхове и надежди.

Сега кутията стои на рафта в спалнята ми. Всеки път като я погледна, си спомням този ден – не като провал, а като урок.

Питам се: Колко често забравяме да ценим истинските жестове? А вие как бихте реагирали на мое място?