Да оставя семейството си зад гърба: Историята на един бягство от корените

— Пак ли ще бягаш, Иване? — гласът на брат ми Димитър проряза тишината в кухнята, докато стягах раницата си. Беше ранна утрин, а прозорецът беше замъглен от дъха на зимата. Майка ми стоеше до печката, с ръце, напукани от студ и работа, и мълчаливо разбъркваше кафето си.

Не можех да го погледна в очите. — Не бягам, Мите. Просто… не мога повече тук. — Гласът ми трепереше, но се опитах да го скрия.

— Егоист си! — изкрещя той. — Мислиш само за себе си! Майка ни ще остане сама, а аз пак ще трябва да поема всичко. Както винаги.

Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всяка зима, която някога съм преживявал в нашето село. Но не можех да остана. Не и след всичко, което се беше случило през последните години.

Израснахме в село край Лом — място, където времето сякаш беше спряло. Майка ни, Мария, беше всичко за нас. Баща ни си тръгна, когато бях на шест, а Димитър — на десет. Оттогава тя се бореше сама — с кравите, с нивата, с живота. Димитър порасна бързо, стана мъж още преди да завърши училище. Аз… аз бях по-различен. Обичах да чета, мечтаех за градове, за театри и светлини.

Всяка вечер след работа майка ни сядаше до прозореца и гледаше към пътя. Понякога я чувах да плаче тихо. Димитър се опитваше да бъде силен за всички ни, но виждах как тежестта го пречупва малко по малко.

Когато завърших гимназия, получих място във Филологическия факултет в София. За мен това беше билет към друг живот. За тях — предателство.

— Мамо, трябва да тръгвам — прошепнах тогава, а тя само кимна и ме прегърна силно.

— Знам, чедо. Ти не си за тук. Но не забравяй откъде си тръгнал.

Димитър не каза нищо. Само ме изгледа с онзи поглед, който никога няма да забравя — смесица от болка и гняв.

В София всичко беше различно — шумно, светло, бързо. Първите месеци плаках всяка вечер. Липсваше ми миризмата на прясно окосена трева, песента на щурците, дори калта по обувките ми. Но най-много ми липсваха майка и брат ми.

Обаждах се често. Майка винаги звучеше уморено, но се опитваше да ме окуражава:

— Добре съм, Иване. Не се тревожи за мен.

Димитър рядко вдигаше телефона. Когато го правеше, разговорите ни бяха кратки и студени:

— Пари ли ти трябват? Или само да чуеш как сме?

— Не ми трябват пари, Мите. Просто исках да чуя гласа ти.

— Нямам време за приказки.

С времето започнах да се чувствам виновен. Всяка ваканция се връщах у дома с усещането, че съм чужд. Селото беше същото, но аз вече не бях онзи Иван. Хората ме гледаха с любопитство и завист:

— Ей го нашия студент! Софиянецът!

Майка остаря бързо. Ръцете ѝ станаха още по-груби, косата ѝ посивя напълно. Димитър се ожени за момиче от съседното село и остана при нея — да гледа майка ни и фермата.

Една вечер през зимата получих обаждане от Димитър:

— Майка е зле. Ако искаш да я видиш… ела.

Пътувах цяла нощ с автобуси през заледени пътища. Когато стигнах, майка лежеше в леглото си — слаба като сянка.

— Не се обвинявай, Иване — прошепна тя едва чуто. — Всеки има своя път.

Димитър стоеше до прозореца със скръстени ръце.

— Ти избра своя път — каза ми тихо след погребението ѝ. — Но не забравяй кой остана тук.

Върнах се в София със сърце, натежало от вина и болка. Работех като учител по литература в едно училище в Люлин. Опитвах се да давам на децата мечти — мечти като моите някога.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали беше егоизъм или необходимост? Дали човек има право да избяга от корените си в името на собственото си щастие?

Сега седя сам в малкия си апартамент и гледам снимката на майка ми на стената. Често чувам гласа на Димитър в главата си: „Егоист си!“ Но ако не бях тръгнал… щях ли някога да бъда себе си?

Кажете ми — има ли прошка за такива като мен? Или сме обречени цял живот да носим вината за това, че сме избрали себе си пред семейството?