Дарът, който ни раздели: Историята на Григор и Елиана

— Не мога повече, Григор! – гласът на Елиана трепереше, докато хвърляше ключовете на масата в хола. Беше късен следобед, а слънцето се прокрадваше през прозорците на новата ни къща в Банкя – къщата, която получихме като сватбен подарък от родителите ми. Къщата, която трябваше да бъде началото на нашето щастие.

— Какво пак има? – попитах аз, макар да знаех отговора. Последните седмици бяха низ от дребни кавги, които се превръщаха в буря. Всяка дума, всяко действие сякаш беше изпитание.

— Не мога да живея така – с твоите родители през ден тук, с техните забележки за всичко! Дори за това как си нареждам чашите! – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Това не е нашият дом, Григор. Това е тяхната крепост!

В този момент усетих как гневът и безсилието се смесват в мен. Къщата беше мечта – голяма градина, просторна кухня, камина. Всички приятели ни завиждаха. Но никой не знаеше какво е да се чувстваш гост в собствения си дом.

Преди година, когато татко ми подаде ключовете с думите „Това е вашият нов живот“, бях горд. Майка ми плачеше от радост, а баща ѝ стискаше ръката ми с одобрение. Всички очакваха да сме щастливи. Но още първата седмица след сватбата започнаха посещенията – майка ми с домашни баници и съвети как се пере правилно, баща ми с инструменти и критики за градината.

— Елиана, те просто искат да помогнат… – опитах се да я успокоя.

— Не искам помощ! Искам свобода! – извика тя. – Искам да мога да си оставя чорапите на дивана без някой да ме гледа осъдително!

Замълчах. Знаех, че е права. Но как да кажа на родителите си да не идват? Те бяха дали всичко за нас. А аз… аз бях разкъсан между дълга към тях и любовта към жена си.

Седнах на стълбите пред къщата и запалих цигара. В главата ми се въртяха думите на майка ми от миналата седмица:

— Григоре, гледай да не изпуснеш Елиана. Много е своенравна. Но ти си мъжът в къщата!

А после баща ѝ:

— Сине, не позволявай на никого да ви казва как да живеете. Дори на нас.

Но как? Как да намеря баланса? Вечерта мина в мълчание. Елиана се затвори в спалнята, а аз останах в хола с мислите си. На следващия ден тя не каза нищо за случилото се. Просто започна да търси обяви за работа в чужбина.

— Какво правиш? – попитах я тихо.

— Мисля си… може би трябва да започнем отначало някъде другаде. Без чужди очи, без очаквания.

Сърцето ми се сви. Не исках да я губя. Но не исках и да разочаровам родителите си.

Дните минаваха в напрежение. Веднъж чух майка ми да казва на съседката:

— Младите не знаят какво искат. Ние им дадохме всичко!

А аз… аз се чувствах все по-малък в собствената си кожа.

Една вечер седнахме с Елиана на терасата. Беше тихо, само щурците пееха.

— Григор, обичам те – прошепна тя. – Но ако нещо не се промени, ще си тръгна.

Погледнах я дълго. Видях умората в очите ѝ, но и надеждата.

— Ще говоря с тях – казах най-сетне. – Ще им обясня, че имаме нужда от пространство.

На следващия ден поканих родителите си на кафе. Сърцето ми биеше лудо.

— Мамо, тате… Благодаря ви за всичко. Но моля ви… оставете ни сами поне за известно време. Имаме нужда да изградим нашия дом по нашия начин.

Майка ми се разплака. Баща ми замълча дълго.

— Разбираме те, сине – каза най-накрая той. – Трудно е да пуснеш детето си…

След този разговор нещата започнаха бавно да се променят. Родителите ми идваха по-рядко, а ние с Елиана започнахме да намираме малки радости в ежедневието – вечеря само двамата, разходки из квартала, смях над глупави шеги.

Но белезите останаха. Понякога още усещам тежестта на очакванията върху раменете си.

Сега ви питам: Кога един подарък става бреме? И какво бихте направили на мое място?