Денят, в който разбрах истинското лице на свекърва си след катастрофата

— Не мога да повярвам, че пак си тук, майко! — гласът на Петър кънтеше в болничната стая, докато аз лежах безсилна, с превързана глава и натъртено тяло. Преструвах се, че спя, но сърцето ми биеше лудо. Чувах всяка дума.

— Петре, трябва да говорим сериозно. Виктория не е за теб. Виждаш ли докъде стигнахме? Ако беше слушал мен, нямаше да се стигне дотук! — гласът на свекърва ми, Мария, беше студен като зимен вятър. Винаги е била такава — властна, контролираща, но никога не съм си представяла, че ще чуя това.

— Мамо, стига! Тя е майка на детето ми! — Петър се опитваше да шепне, но гневът му преливаше.

— На кое дете? — Мария изсъска. — Ти сигурен ли си, че Ралица е твоя дъщеря?

В този момент кръвта ми застина. Не можех да повярвам на ушите си. Как може да каже такова нещо? Как може да посее такова съмнение в сина си? Стиснах зъби и се опитах да не заплача. Не исках да им дам това удоволствие.

— Мамо, престани! Знаеш много добре, че Виктория никога не би направила такова нещо! — Петър вече трепереше от нерви.

— Ти не знаеш нищо! — Мария не отстъпваше. — Помниш ли онзи период, когато работеше до късно? Тя често излизаше с „приятелки“. Сигурна съм, че тогава се е случило нещо.

Сълзите ми потекоха по бузите. Не можех повече да слушам. Исках да стана и да изкрещя, но тялото ми ме предаде. Бях пленник на собствената си болка и на чуждите думи.

След малко Мария излезе от стаята. Петър седна до леглото ми и хвана ръката ми. Усетих как трепери.

— Вики… — прошепна той. — Знам, че си будна. Съжалявам за всичко това. Моля те, не вярвай на майка ми.

Отворих очи и го погледнах. Виждах болката в очите му, но и съмнението. То вече беше посято.

— Петре, ти вярваш ли ми? — гласът ми беше едва доловим.

Той замълча за миг. Това мълчание ме уби повече от всяка катастрофа.

— Искам да ти вярвам… Просто… — той се разплака.

В този момент вратата се отвори и влезе Ралица — нашата шестгодишна дъщеря. Очите ѝ бяха зачервени от плач.

— Мамо, кога ще се прибереш вкъщи? Баба каза, че може би няма да се върнеш… — прошепна тя и се сгуши до мен.

Погалих я по косата и я целунах по челото.

— Ще се върна, слънце мое. Обещавам ти.

Но вътре в себе си знаех — нищо вече няма да е същото.

След изписването ми от болницата Мария настоя да дойде у нас „да помага“. Всъщност тя следеше всяко мое движение и постоянно правеше намеци пред Петър. Веднъж вечерта я чух как говори по телефона:

— Казах ти аз! Тази Виктория ще съсипе сина ми! Ще направя всичко възможно да ги разделя!

Тогава разбрах — тя никога не ме е приемала за част от семейството. За нея бях просто пречка между нея и сина ѝ.

Дните минаваха в напрежение. Петър ставаше все по-отдалечен. Започна да се прибира късно, избягваше разговорите с мен. Ралица усещаше всичко и започна да се затваря в себе си.

Една вечер събрах смелост и седнах срещу Петър:

— Трябва да говорим сериозно. Не мога повече така. Или ще застанеш до мен и ще защитиш нашето семейство, или ще си тръгна с Ралица.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:

— Не знам дали мога… Майка ми е всичко за мен…

Тогава разбрах — битката е загубена. Не можех повече да живея в сянката на една жена, която ме мрази без причина и руши живота ми парче по парче.

На следващия ден събрах багажа си и взех Ралица за ръка.

— Къде отиваме, мамо? — попита тя уплашено.

— Отиваме там, където ще бъдем щастливи и никой няма да ни кара да се чувстваме виновни за това кои сме.

Излязохме от апартамента без да се обръщаме назад. Чувах как Мария крещи след нас:

— Ще съжаляваш! Никой няма да те приеме такава!

Но аз вече бях направила избора си.

Сега живея сама с дъщеря си в малък апартамент под наем в Люлин. Не е лесно — парите не стигат, работя на две места, а вечер плача от умора и самота. Но поне знам, че никой не ме унижава и не ме кара да се чувствам маловажна.

Понякога Ралица ме пита:

— Мамо, тате ще дойде ли някога при нас?

Не знам какво да ѝ кажа. Не знам дали някога ще мога да простя на Петър слабостта му или на Мария омразата ѝ.

Но знам едно: заслужавам повече от това да бъда жертва на чужди интриги и предразсъдъци.

Кажете ми — има ли място за прошка след такава предателство? Или понякога трябва просто да затворим вратата завинаги?