Денят, в който всичко се промени: Невидимите битки на Николай

– Госпожице, може ли да ми помогнете с нещо за ядене? – гласът му беше дрезгав, а очите – уморени, но в тях проблясваше някаква искра, която не можех да игнорирам. Стоеше до входа на супермаркета, сгушен в старо яке, което едва го пазеше от мартенския вятър. Погледнах го за миг, после бързо извърнах глава – така правех винаги. Но този път нещо ме спря.

– Как се казвате? – попитах, изненадвайки дори себе си.

– Николай. – Усмихна се плахо, сякаш не вярваше, че някой се интересува от името му.

Влязох вътре и купих две банички и топъл чай. Когато му ги подадох, той ме погледна с благодарност, но и с нещо друго – срам, може би. Седнах до него на бордюра, въпреки че хората ни гледаха странно.

– Защо сте тук? – попитах тихо.

Той замълча за миг, после въздъхна тежко.

– Знаете ли, някога имах всичко – семейство, работа, дом. После майка ми се разболя тежко. Всичките ни спестявания отидоха за лекарства. Баща ми не издържа и си тръгна. Аз останах сам с нея и дълговете. Когато тя почина, вече нямах нищо. Работата ми я закриха, а приятелите… те изчезнаха още преди това.

Слушах го и усещах как гърлото ми се стяга. Колко лесно е да осъдиш някого, без да знаеш през какво е минал.

– Опитвах да започна отначало – продължи той. – Но никой не иска да наеме човек без адрес. А без работа няма как да си намеря квартира. Порочен кръг.

– А роднини? – попитах.

– Имам сестра в Пловдив. Но тя има две деца и мъжът ѝ не иска да ме вижда. Казва, че съм срам за семейството.

В този момент телефонът ми звънна – майка ми. Винаги настояваше да се прибирам навреме и да не говоря с „подозрителни хора“. Излъгах я, че съм в автобуса.

– Знаете ли – казах на Николай, – понякога си мисля, че животът е като тънък лед. Може да се счупи под краката ти за миг.

Той кимна и се усмихна тъжно.

– Хората минават покрай мен всеки ден. Понякога дори не ме забелязват. Друг път ме гледат с отвращение. Но най-боли, когато децата питат майките си защо съм такъв. А те им казват: „Защото е мързелив.“

Замълчахме. Гледах как хората бързат към домовете си, носейки торби с покупки и забързани мисли.

– Ако можехте да промените нещо в живота си, какво щеше да е? – попитах го.

– Бих върнал времето назад и бих прегърнал майка си по-силно. Бих ѝ казал, че ще се справим. Но вече е късно.

В този момент усетих как очите ми се пълнят със сълзи. За първи път осъзнах колко много приемам за даденост – топлия дом, семейството си, сигурността.

– Мога ли да ви помогна с нещо друго? – попитах.

– Не търся милостиня – отвърна той твърдо. – Само малко човечност.

Тръгнах си с тежко сърце. Вкъщи майка ми ме посрещна с упрек:

– Къде се бави толкова? Надявам се да не си говорила пак с онези хора!

– Мамо, те са хора като нас… Просто са имали по-малко късмет.

– Късметът си е късмет! Който иска – работи!

Не спорих повече. Но цяла вечер мислех за Николай. За това как лесно можем да изпаднем от системата и колко трудно е да се върнеш обратно. На следващия ден го потърсих отново, но мястото му беше празно. Попитах продавачката от магазина:

– Онзи човек… Николай… Знаете ли къде е?

Тя сви рамене:

– Понякога идва тук сутринта. Казват, че спи в един изоставен гараж до спирката.

Отидох там и го намерих свит на един стар матрак. Донесох му топло яке и малко храна.

– Защо го правите? – попита той недоверчиво.

– Защото мога да съм на вашето място всеки момент. Никой не е застрахован.

Той ме погледна дълго и после каза:

– Благодаря ви. Не за храната или якето… а че ме виждате.

Тези думи останаха с мен дълго след това. Започнах да чета повече за бездомността в България – оказа се, че хиляди хора живеят така всеки ден. Повечето са невидими за обществото ни.

Седмици по-късно Николай изчезна окончателно. Никой не знаеше къде е отишъл. Остана само споменът за един човек с достойнство сред руините на живота си.

Понякога се питам: ако всички ние отделяхме малко повече внимание на хората около нас, дали светът нямаше да е по-малко студен? Колко струва една усмивка или малко човечност?