Една протегната ръка и разбитата илюзия: Историята на Мария и бай Димитър

— Госпожице, може ли да ми помогнете с нещо дребно? — гласът на бай Димитър беше пресипнал, а очите му — уморени, но все още търсещи надежда. Стоеше под навеса на спирката, мокър до кости, с разкъсано яке и ръце, които трепереха не само от студа.

В този момент се спрях. Бях бясна — не на него, а на себе си. Защото от седмици го виждах там, всеки ден, и всеки ден го подминавах с гузна съвест. Днес обаче нещо в мен се пречупи. Може би защото сутринта се скарах с майка ми за пореден път — тя твърдеше, че съм станала безчувствена, че само работата ме интересува. Може би защото дъждът ме беше намокрил до кожа и усещах колко е лесно човек да остане без подслон.

— Заповядайте — казах и му подадох чадъра си. — Аз така или иначе отивам до магазина, ще си купя друг.

Той ме изгледа невярващо. — Не ви трябва ли?

— Не — усмихнах се. — Но ако искате, може да дойдете с мен. Ще ви взема нещо топло за ядене.

Бай Димитър кимна и тръгна след мен с бавни стъпки. Влязохме в супермаркета. Хората ни гледаха странно — някои с отвращение, други със съжаление. Касиерката, леля Сийка, ме познаваше от дете и ме изгледа строго:

— Мария, сигурна ли си какво правиш? Тия хора са опасни понякога.

— Всички сме хора, лельо Сийке — отвърнах тихо.

Купих две супи, хляб и малко кюфтета. Седнахме на пейката пред магазина. Бай Димитър яде бавно, сякаш всяка лъжица беше последната му.

— Благодаря ти, момиче. Отдавна не съм ял топло — каза той и очите му се насълзиха.

— Как стигнахте дотук? — попитах го плахо.

Той въздъхна тежко:

— Животът… Жена ми почина преди пет години. Синът ми замина за Германия и забрави за мен. Работех като шофьор цял живот, но като затвориха фирмата, останах без нищо. Пенсията ми е мизерна. Наемът скочи. Един ден просто се оказах на улицата.

Слушах го и усещах как гневът към света в мен расте. Колко лесно е да загубиш всичко! Колко лесно е да бъдеш забравен!

Изведнъж към нас се приближи мъж на средна възраст с кожено яке и златен синджир.

— Какво правиш тук, бе Димитре? Пак ли просиш? — изсъска той.

Бай Димитър сведе глава:

— Не просих, Пешо. Момичето ми купи супа.

— Абе ще ти дам аз на тебе супа! — мъжът го блъсна леко по рамото. — Изчезвай оттук! Хората се оплакват от тебе!

Станах и застанах между тях:

— Оставете го! Не прави нищо лошо!

Мъжът ме изгледа с презрение:

— Ти пък коя си? Да не си му дъщеря? Ако толкова ти е жал, вземи го у вас!

Почувствах се безсилна. Знаех, че няма как да го заведа у дома — майка ми щеше да полудее. А и самата аз се страхувах. Но не можех да оставя нещата така.

— Бай Димитре, имате ли къде да спите тази вечер? — попитах тихо.

Той поклати глава:

— Ще намеря някой вход или гараж… Свикнал съм вече.

В този момент телефонът ми звънна. Майка ми:

— Къде си? Вече е тъмно! Не се мотай с разни скитници!

— Добре съм, мамо — излъгах. — Идвам си.

Затворих и погледнах бай Димитър:

— Има един приют на „Сливница“. Искате ли да ви закарам?

Той се усмихна тъжно:

— Опитвал съм… Не пускат всички. А и там е страшно нощем.

Замълчахме. Дъждът се усили. Хората ни подминаваха бързо, сякаш бяхме невидими.

— Знаеш ли, Марийке — каза бай Димитър тихо, — най-страшното не е гладът или студът. Най-страшното е самотата. Да няма кой да те попита как си.

Погледнах го и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Исках да направя повече, но не знаех какво.

— Ако имаш нужда от нещо… Ето ти телефона ми — написах номера си на салфетка.

Той я взе внимателно, сякаш държеше злато.

— Благодаря ти, момиче. Ти си добър човек.

Тръгнах си към вкъщи с тежко сърце. Майка ми ме чакаше на вратата:

— Пак ли се забърка в нещо? Кога ще пораснеш?

— Мамо, ако някой ден остана сама… Ще има ли кой да ми подаде ръка?

Тя замълча за миг и после ме прегърна силно.

Легнах си тази вечер с мисълта за бай Димитър. Дали ще оцелее през нощта? Дали някой друг ще му помогне утре?

Понякога една протегната ръка не стига да промени съдбата на човек. Но дали това означава, че не трябва да опитваме?