Истината зад усмивката: Моята история за любовта и фалша

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш, Даниеле! – гласът на майка ми отекна в коридора, докато аз с треперещи ръце връзвах връзките на обувките си. Беше вторник вечер, а аз се прибирах от поредната среща с Ива. Винаги се прибирах късно, винаги с усмивка, която не можех да обясня. Майка ми, както винаги, усещаше, че нещо не е наред.

– Извинявай, мамо, задържаха ме в университета – излъгах, без да я погледна в очите. Тя само въздъхна и се върна към кухнята, където миришеше на печени чушки и домати. Седнах на масата, а мислите ми се върнаха към Ива – момичето с най-красивата усмивка, която някога бях виждал. Усмивка, която ме караше да забравя всичко останало.

Запознахме се на една изложба в центъра на София. Тя стоеше пред картина на Владимир Димитров-Майстора и говореше за светлината в очите на жените, които той рисува. Бях омагьосан. Започнахме да се виждаме често – кафета, разходки по Витошка, вечери в малки ресторантчета. Ива беше всичко, което някога съм искал – умна, красива, забавна. Или поне така си мислех.

С времето започнах да усещам нещо странно. Тя никога не говореше за себе си. Винаги обръщаше разговора към мен, към моите мечти, моите страхове. Когато я попитах за семейството ѝ, тя се усмихна и каза:

– Няма значение, Дани. Миналото е минало. Важното е какво ще направим сега.

Тази реплика ме преследваше. Опитвах се да я опозная, но тя винаги беше като сянка – близо, но недостижима. Приятелите ми започнаха да се шегуват:

– Дани, сигурен ли си, че не си се влюбил в някоя актриса?

Смеех се с тях, но вътре в мен се надигаше съмнение. Един ден реших да я изненадам. Купих ѝ бели лалета – любимите ѝ цветя, или поне така твърдеше – и отидох пред блока ѝ. Звъннах ѝ, но тя не отговори. Изчаках час. Два. Най-накрая я видях – излизаше от входа с непознат мъж. Смяха се, държаха се за ръце. Сърцето ми се сви.

Не знам как съм се прибрал. Не помня как съм стигнал до стаята си. Само помня, че цяла нощ гледах тавана и се чудех дали всичко е било лъжа. На следващия ден тя ми писа:

– Извинявай, Дани, не се чувствах добре вчера. Може ли да се видим днес?

Срещнахме се в парка. Тя беше същата – усмихната, нежна, сякаш нищо не се е случило. Седнахме на пейка и аз не издържах:

– Кой беше онзи мъж?

Ива замръзна. За миг усмивката ѝ изчезна, но после отново се появи – този път по-студена.

– Приятел. Просто приятел.

– Не ми лъжи, Ива. Видях ви.

Тя въздъхна и погледна настрани.

– Дани, ти си добър човек. Много добър. Но аз не съм това, което мислиш. Не мога да ти дам това, което искаш.

– Какво искам? – попитах отчаяно.

– Истина. А аз… аз съм само една усмивка.

Тези думи ме удариха като шамар. Върнах се вкъщи и за първи път от години плаках. Майка ми ме намери в стаята ми и ме прегърна, без да пита нищо. Само каза:

– Понякога хората носят маски, защото ги е страх да покажат кои са всъщност.

Дните минаваха, а аз се опитвах да разбера къде сбърках. Приятелите ми ме канеха на излизания, но аз отказвах. Всичко ми изглеждаше фалшиво – разговорите, смехът, дори собственото ми отражение в огледалото. Започнах да се съмнявам във всичко и всички.

Една вечер баща ми седна до мен на терасата. Пушеше старата си лула и гледаше към светлините на града.

– Знаеш ли, Даниеле, когато бях млад, и аз се влюбих в една усмивка. Мислех, че ще бъдем заедно завинаги. Но тя избра друг. Дълго време се обвинявах, че не съм бил достатъчно добър. После разбрах, че не е въпросът в мен или в нея. Просто някои хора не могат да бъдат истински.

Погледнах го и за първи път осъзнах, че не съм сам в болката си. Че това, което ми се случва, се е случвало на много други преди мен.

В университета започнах да забелязвам колко много хора носят маски. Усмихват се, шегуват се, но очите им са празни. Започнах да се питам: дали и аз не съм бил такъв? Дали не съм се влюбил в образ, който сам съм си създал?

Минаха месеци. Веднъж срещнах Ива случайно на улицата. Беше с друга компания, смееща се шумно. Погледите ни се срещнаха за миг. Тя ми кимна леко и продължи напред. Усмивката ѝ беше същата – красива, но вече не ме болеше.

Сега, когато се връщам назад, си мисля: заслужава ли си да търсим истината, когато всички около нас носят маски? Или трябва да приемем, че понякога фалшът е единственият начин да оцелеем в този свят?

А вие как мислите? Дали истината винаги е по-важна от илюзията? Или понякога е по-добре да вярваме в красивата лъжа?