Когато болестта почука на вратата: Дъщеря между дълга и себе си

– Мамо, пак ли ще идваш? – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а малкият ми син Даниел се въртеше около мен с играчката си камионче.

– Не мога да остана сама, Мария. Не знаеш какво е, когато нощем не можеш да дишаш, а стените ти шепнат страховете ти – отговори майка ми, Галина, с онзи познат тон на упрек и безпомощност.

В този момент усетих как гърдите ми се стягат. Отново. Вече трети път този месец майка ми настояваше да дойде у нас, защото „болестта ѝ се влошава“. Откакто започнаха проблемите ѝ със сърцето, всичко в живота ни се промени. Моят дом – моето малко убежище от света – се превърна в болнична стая, а аз – в сестра, готвачка, чистачка и психолог едновременно.

– Мамо, Даниел има тест по математика утре, а аз имам краен срок за работа… – опитах се да обясня, но думите увиснаха във въздуха. Знаех, че няма смисъл. Винаги беше така: нейните нужди бяха по-важни от моите.

– Ще дойда с автобуса в 15:30. Не ме оставяй сама, Мария! – прекъсна ме тя и затвори.

Седнах на ръба на леглото и зарових лице в ръцете си. В главата ми се въртяха хиляди мисли: как ще намеря време за работа, как ще обясня на Даниел защо баба му пак ще спи в неговата стая, как ще издържа още една нощ с нейните оплаквания и претенции. Срам ме беше от тези мисли. Аз съм ѝ дъщеря – нали така трябва? Да се грижа за нея, когато е болна. Но защо тогава се чувствах като затворник в собствения си дом?

Когато Галина пристигна, всичко се повтори по познатия сценарий. Сложих ѝ чая, подготвих лекарствата ѝ, прибрах багажа ѝ. Даниел стоеше мълчалив в ъгъла и ме гледаше с онези големи кафяви очи, които винаги ме разтапят.

– Мамо, защо баба пак ще спи при мен? – прошепна той вечерта.

– Защото е болна, мило. Трябва да ѝ помогнем – отвърнах аз и го прегърнах силно.

– А ти кога ще си починеш? – попита той тихо.

Този въпрос ме прониза като нож. Кога наистина щях да си почина? Кога щях да бъда просто Мария, а не нечия дъщеря, майка или болногледачка?

През нощта майка ми кашляше и стенеше. Ставах няколко пъти да я проверявам. На сутринта бях като призрак – с тъмни кръгове под очите и пулсиращо главоболие. На работа закъснях с важен проект. Шефът ми, господин Петров, ме повика:

– Мария, знам че имаш трудности вкъщи, но не можем да си позволим повече забавяния. Ако не предадеш отчета до петък, ще трябва да търсим друг човек.

Погледнах го с празен поглед и кимнах. Как да му обясня, че между компресите за майка ми и домашните на Даниел няма място за мен самата?

Вечерта избухнах. Майка ми се оплака, че супата е безсолна.

– Мамо, правя всичко по силите си! Не виждаш ли колко съм уморена? Не мога повече! – извиках през сълзи.

Тя ме погледна изненадано и обидено.

– Значи вече съм ти в тежест? Добре тогава! Ще си тръгна още утре!

Даниел се разплака. Аз също. В този момент осъзнах колко сме се оплели в мрежата на вината и дълга.

На следващия ден заведох майка ми обратно у тях. По пътя мълчахме. Вкъщи ѝ оставих храна за няколко дни и списък с телефони за спешни случаи.

– Мария… – прошепна тя на прага. – Знам, че ти е трудно. Но аз съм сама…

Прегърнах я силно. И двамата плакахме.

Върнах се у дома и за първи път от месеци седнах на дивана без да бързам за никъде. Даниел дойде при мен и ме прегърна.

– Мамо, обичам те – каза той просто.

Погалих го по косата и се замислих: Кога грижата за другите престава да бъде любов и се превръща в саможертва? Кога имаме право да кажем „стига“ без да се чувстваме виновни?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между дълга към родителите и отговорността към себе си и децата си?