Когато домът се разделя: История за бащиното наследство и брат, когото не познавам

– Не мога да повярвам, че го правиш, тате! – Гласът ми трепери, а ръцете ми са стиснати в юмруци. Стоя в хола, където мирише на печени чушки и стара мебел, и гледам баща си право в очите. Той е седнал на дивана, с ръце върху коленете, и избягва погледа ми.

– Моля те, Мария, опитай се да ме разбереш – казва тихо той. – Това е правилното нещо.

Правилното нещо? За кого? За мен ли е правилно да деля дома си с някого, когото съм виждала само веднъж в живота си? Полубрат ми – Димитър – се появи преди година, когато майка му почина. Баща ми го доведе на Коледа. Седяхме на масата, а между нас зееше пропаст от неудобство. Той почти не говореше, а аз не знаех какво да кажа. След това изчезна отново в Пловдив при леля си.

Сега баща ми иска да остави половината от къщата на него. Къщата, в която съм израснала, където майка ми ме учеше да меся козунаци и където всяка стена пази спомените от детството ми.

– Ти не разбираш – казвам през зъби. – Тази къща е всичко, което имам от мама. Как можеш да я дадеш на някой, който дори не познаваше майка?

Баща ми въздъхва тежко. Изглежда по-стар от всякога.

– Мария, той е мой син. Има право на част от това семейство. Не е виновен за нищо.

Виновен или не, аз се чувствам предадена. Винаги съм била „доброто дете“ – учих, работих, помагах вкъщи. След смъртта на мама останах с баща ми, грижих се за него, когато беше болен. А сега трябва да деля всичко с някого, който дори не знае как изглежда градината през май?

Вечерта не мога да заспя. Лежа в стаята си и слушам как часовникът тиктака. В главата ми се въртят въпроси: Какво ще стане с мен? Ще трябва ли да напусна дома си? Ще мога ли някога да простя на баща си?

На следващия ден отивам при леля Галя. Тя винаги е била като втора майка за мен.

– Лельо, какво бихте направили на мое място? – питам я със сълзи в очите.

Тя ме прегръща силно.

– Знам, че ти е тежко, Марийче. Но понякога животът ни поднася неща, които не можем да променим. Може би трябва да поговориш с Димитър. Да го опознаеш.

– Не искам! – избухвам аз. – Той не е част от нашето семейство!

Леля Галя ме гледа тъжно.

– Ами ако беше обратното? Ако ти беше на негово място?

Думите ѝ ме пронизват като нож. Не съм мислила за това. Димитър също е загубил майка си. Може би и той се чувства изгубен.

След няколко дни баща ми ме моли да седнем тримата – той, аз и Димитър. Сърцето ми бие лудо, когато Димитър влиза в стаята – висок, мълчалив, с очи като на баща ни.

– Здравей – казва тихо той.

– Здравей – отвръщам сухо.

Настъпва неловко мълчание. Баща ми започва:

– Исках да ви събера, защото вярвам, че трябва да говорим открито. Мария, знам колко значи този дом за теб. Но вярвам, че можем да намерим решение.

Поглеждам към Димитър. Той изглежда още по-нервен от мен.

– Не искам да ти взимам нищо – казва той тихо. – Просто… нямам друг дом.

Гневът ми започва да се топи. Виждам болката в очите му. Може би леля Галя беше права – може би трябва да опитам да го разбера.

След срещата дълго мисля. Спомням си как мама винаги казваше: „Семейството не е само кръв – то е избор.“

Решавам да поговоря с адвокат. Искам да знам какви са правата ми, но и как можем да уредим всичко честно. Предлагам на баща ми и Димитър вариант: ако някой ден решим да продаваме къщата, ще я разделим по равно. Докато сме живи обаче, никой няма право да изгони другия.

Димитър се съгласява без колебание.

С времето започваме да си говорим повече – за училище, за работа, за спомените ни с баща ни. Оказва се, че имаме повече общо, отколкото съм предполагала.

Понякога все още ме боли – особено когато минавам покрай стаята на мама и усещам нейния парфюм във въздуха. Но вече не изпитвам омраза към Димитър. Разбирам, че всички сме жертви на обстоятелствата.

Сега стоя пред прозореца и гледам как слънцето залязва над двора ни.

Мисля си: Колко струва един дом? И кое е по-важно – спомените или хората до нас? Може ли прошката да излекува раните от миналото?

А вие как бихте постъпили на мое място?