Когато изгубих краката си: Историята на една българска жена и мъжа, който се научи да сплита косата ми

— Не! Не! — крещях в тъмното, докато сънувах отново онази нощ. Събудих се с вик, цялата в пот. Георги скочи от леглото и ме прегърна силно.

— Ева, тук съм. Всичко е наред. — Гласът му беше тих, но твърд, като котва в буря.

Това беше третият път тази седмица. Катастрофата на магистралата край Пловдив не ме напускаше дори в съня ми. Помня как гумите изсвистяха, как светлините на другата кола се врязаха в очите ми, после болката… и после тишината. Когато се събудих в болницата, вече нямах крака.

Първите дни бяха мъгла от лекарства и сълзи. Майка ми седеше до леглото и плачеше без глас. Баща ми стоеше в коридора и пушеше цигара след цигара. Георги не си тръгна нито за миг. Държеше ръката ми, когато лекарят каза: „Ще трябва да се научите да живеете по нов начин.“

— Какъв нов начин? — изкрещях аз. — Аз не съм цяла! Как ще живея така?

Георги ме гледаше с онзи поглед, който ме беше пленил още в университета — топъл, упорит, малко наивен.

— Ще живеем заедно. Ще се научим — каза той.

Но аз не вярвах. Не вярвах на никого. Дните се влачеха тежко. Не можех да стана от леглото сама. Не можех да отида до банята без помощ. Понякога крещях на Георги без причина, а после плачех с часове. Виждах как майка ми се измъчва, как баща ми избягва да ме погледне в очите.

Една сутрин Георги влезе с чаша кафе и усмивка.

— Днес ще опитаме нещо ново — каза той.

— Какво?

— Ще ти сплетa косата.

Погледнах го като луд.

— Ти? Никога не си пипал четка за коса!

— Винаги има първи път — усмихна се той.

Седнах на инвалидната количка до прозореца. Георги започна да разресва косата ми — първо внимателно, после по-уверено. Пръстите му се заплитаха, но не се отказваше. След половин час имаше нещо като плитка.

— Не е перфектно, но е от сърце — каза той и ме целуна по челото.

Погледнах се в огледалото и за първи път от месеци видях себе си — не жертвата, а жената, която обича и е обичана.

Дните минаваха. Георги се научи да готви любимата ми мусака, да сменя превръзките ми, да ме носи на ръце до колата. Срамувах се от зависимостта си, от това, че вече не мога да бъда жената, която беше самостоятелна и силна.

Една вечер майка ми дойде на гости. Седнахме тримата на масата — тя, Георги и аз.

— Ева, трябва да приемеш помощта — каза тя тихо. — Не си по-малко жена заради това.

— А ако той се умори? Ако един ден реши, че не може повече?

Георги хвана ръката ми.

— Аз не съм с теб заради краката ти. Обичам те цялата — с болката ти, със страховете ти. И няма да избягам.

Плаках дълго тази нощ. За първи път не от отчаяние, а от благодарност.

С времето започнах да излизам повече. С Георги ходехме в парка до Марица. Хората ни гледаха — някои със съжаление, други с любопитство. Един ден едно момиченце дойде при мен:

— Госпожо, защо сте в количка?

Погледнах я и казах:

— Защото животът понякога ни поднася изненади. Но това не значи, че трябва да спрем да мечтаем.

Майка ѝ я дръпна смутено, но аз ѝ се усмихнах.

Вкъщи Георги продължаваше да сплита косата ми всяка сутрин. Понякога плитките бяха криви, друг път — почти перфектни. Но всеки път усещах любовта му във всяко движение.

Имаше и тежки дни. Имаше моменти, когато исках да изкрещя на целия свят: „Защо аз? Защо точно на мен?“ Имаше нощи, когато Георги заспиваше до мен, а аз гледах тавана и мислех дали някога ще бъда истински щастлива отново.

Една вечер баща ми дойде на гости. Седна до мен и каза:

— Ева, гордея се с теб. Ти си по-силна от всички нас.

Тези думи бяха като балсам за душата ми.

Днес вече мога да кажа: научих се да живея по нов начин. Научих се да обичам себе си отново — с белезите, с болката и с новите си граници. Георги е до мен — не защото трябва, а защото избра да бъде тук.

Понякога се питам: Колко струва една плитка? Колко струва една усмивка сутрин? Може би точно толкова, колкото струва любовта — безкрайно много за този, който я има.