Когато най-добрата ми приятелка се омъжи за бившия ми: Истината, която никой не искаше да чуе

— Не мога да повярвам, че го направи! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме на терасата на малкия ѝ апартамент в Люлин, а навън валеше ситен дъжд. Беше късна есен, а въздухът миришеше на мокра пръст и цигари. — Как можа да ми го причиниш?

Погледнах я безмълвно. В ръцете си стисках чашата с чай, която вече беше изстинала. Не знаех какво да кажа. Истината беше, че не аз ѝ го причиних. Тя сама си го причини, когато преди пет години се омъжи за Иван — мъжът, когото аз обичах и който ме беше оставил без обяснение.

Всичко започна в онова лято след университета. Бяхме неразделни — аз, Мария и Иван. Тримата прекарвахме безкрайни вечери по софийските кафенета, мечтаехме за бъдещето и вярвахме, че нищо не може да ни раздели. Докато една вечер не видях погледа между тях — онзи бърз, виновен поглед, който ме прониза като нож.

— Ти си въобразяваш — каза ми тогава Мария, когато я попитах дали между тях има нещо. — Иван те обича. Аз никога не бих направила такова нещо.

Но няколко месеца по-късно Иван ме напусна. Без думи, без обяснения. Просто изчезна от живота ми. А Мария започна да се държи странно — избягваше ме, не вдигаше телефона, а когато се виждахме, беше нервна и разсеяна.

Истината излезе наяве на рождения ми ден. Тя дойде с него. Държаха се за ръце. Усмихваха се виновно. А аз стоях като вцепенена сред гостите и се чудех дали това е някакъв лош сън.

— Знам, че ти е трудно — прошепна ми Мария тогава. — Но аз го обичам. Моля те, прости ми.

Не ѝ простих. Не можех. Избягах от собственото си парти и седях цяла нощ на пейка в Борисовата градина, докато не започна да съмва.

Годините минаваха. Животът ме завъртя — нова работа в рекламна агенция, нови приятели, дори нова любов. Но раната остана. Всяка Коледа получавах съобщение от Мария: „Мисля за теб.“ Никога не ѝ отговарях.

Докато една вечер не получих обаждане от непознат номер.

— Здравей, Деси — гласът беше дрезгав и познат. — Може ли да се видим?

Беше Иван.

Срещнахме се в малко кафене до НДК. Беше отслабнал, косата му беше посивяла, а в очите му имаше умора.

— Не знам откъде да започна — започна той. — С Мария нещата не вървят отдавна. Мисля… мисля, че още те обичам.

Погледнах го невярващо.

— След всичко? След като ме заряза без дума? След като се ожени за най-добрата ми приятелка?

Той сведе глава.

— Знам, че съм виновен. Но с Мария… просто стана така. Бях объркан. Тя беше до мен, когато ти се отдалечи…

— Аз ли се отдалечих? — прекъснах го с горчив смях. — Вие двамата ме предадохте!

Той замълча дълго.

— Искам да започнем отначало — прошепна накрая.

В този момент осъзнах колко много съм се променила. Болката беше там, но вече не беше всичкоопределяща. Погледнах го и видях един уморен мъж, който търси прошка повече за себе си, отколкото за мен.

— Не мога — казах тихо. — Не мога да ти простя това. И не мога да предам себе си така, както ти предаде мен.

Той кимна и си тръгна без думи.

Седях дълго в кафенето след това. Спомних си всички онези вечери с Мария — смеха ни по улиците на София, тайните ни разговори до сутринта, обещанията никога да не се предаваме една друга.

Седмица по-късно Мария ми позвъни разтреперана.

— Иван си тръгна — каза през сълзи. — Каза ми всичко… За теб… За това как още те обича… Какво да правя?

Мълчах дълго.

— Може би трябваше да помислиш за това преди пет години — казах накрая тихо.

Тя плака дълго по телефона. Аз слушах мълчаливо и усещах как една част от мен все още я жали, а друга — я обвинява до болка.

Днес стоя сама в апартамента си и гледам през прозореца към сивото софийско небе. Питам се: Може ли някога истински да простим предателството? Или просто се научаваме да живеем с него? И ако прошката е възможна… какво остава от приятелството след това?