Когато очакванията убиват любовта: Историята на Кристина и Явор

– Явор, пак ли забрави да вземеш хляб? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях до кухненската маса, с ръце на кръста, а той се опитваше да се измъкне от обувките си в коридора.

– Кристина, трафикът беше ужасен, а и шефът ме задържа до късно. Извинявай, просто забравих… – каза той уморено, без да ме погледне в очите.

В този момент не ме интересуваше колко е изморен. В главата ми се въртяха само мисли за това как един истински мъж трябва да се грижи за семейството си, да помни дребните неща, да бъде опора. А Явор… Явор все нещо забравяше. Все не беше достатъчно.

Така започна краят на нашата любов. Не го разбрах веднага. Мислех си, че просто преминаваме през труден период. Но с всяка следваща вечер, в която го посрещах с упрек вместо с усмивка, между нас се появяваше нова пукнатина.

Преди три години се запознахме на рождения ден на моята приятелка Мария. Явор беше забавен, внимателен, с онзи топъл поглед, който ме караше да се чувствам специална. Първите месеци бяха като от филм – разходки по Витоша, вечери на свещи, дълги разговори за бъдещето. Тогава вярвах, че съм намерила човека, който ще сбъдне всичките ми мечти.

Но мечтите ми бяха големи. Исках той да бъде едновременно романтичен и практичен, силен и нежен, да печели добре, но и да има време за мен, да помага у дома, но и да изненадва с подаръци. Всяко негово действие сравнявах с някакъв идеал в главата си – идеал, който никой човек не може да постигне.

– Защо не можеш просто да бъдеш малко по-внимателен? – питах го често.
– Опитвам се, Крис… Но понякога имам чувството, че каквото и да направя, все е недостатъчно – отговаряше той тихо.

С времето започнах да го гледам с разочарование. Виждах само недостатъците му – забравените покупки, закъсненията от работа, липсата на ентусиазъм за уикендите ни. Приятелките ми казваха: „Не се примирявай! Мъжът трябва да се старае!“. А аз им вярвах.

Една вечер Явор се прибра по-късно от обикновено. Беше дъждовно и студено. Влязох в хола и го видях да стои на дивана с глава в ръцете си.

– Какво има? – попитах без особено съчувствие.
– Просто съм уморен… – прошепна той. – В работата е напрегнато, а вкъщи… тук също не намирам покой.
– Ако си толкова недоволен, защо изобщо си с мен? – изпуснах ядосано.

Той ме погледна с очи, пълни със сълзи. За първи път го виждах толкова уязвим.
– Кристина… Аз те обичам. Но вече не знам какво очакваш от мен. Чувствам се като провал всеки ден.

Тогава не казах нищо. Просто излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Сърцето ми биеше лудо – от гняв или от страх, не знаех.

На следващата сутрин Явор беше станал рано. Беше приготвил кафе и закуска. Оставил бележка: „Отивам при майка ми за няколко дни. Имам нужда да помисля.“

Седнах на масата и за първи път усетих празнотата в апартамента ни. Без неговото присъствие всичко изглеждаше студено и безсмислено. Опитах се да се обадя, но той не вдигна телефона.

Минаха дни. После седмици. Явор не се върна. Един ден получих съобщение: „Крис, мисля че е по-добре да се разделим. Не мога повече да живея с усещането, че никога няма да бъда достатъчен за теб.“

Светът ми се срина. Започнах да си спомням всички хубави моменти – как ме държеше за ръка в парка Борисова градина, как ми носеше чай когато бях болна, как ме гледаше с обожание дори когато бях без грим и по пижама.

Разбрах колко много съм искала от него – неща, които сама не бих могла да дам на никого. Бях превърнала любовта ни в списък със задачи и проверки. Бях забравила какво е истинската близост – приемане и разбиране.

Майка ми каза: „Хората не са създадени да изпълняват нашите мечти. Те са тук, за да ги споделяме.“

Сега стоя сама в нашия апартамент и пиша тази история. Понякога чувам стъпките му в коридора на спомените си и си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да бъда по-малко взискателна? Щях ли да го обичам такъв, какъвто е?

А вие как мислите – възможно ли е любовта да оцелее под тежестта на нашите очаквания? Или сами си рушим щастието?