„Когато преместих болния си баща при нас, партньорът ми постави ултиматум“

Срещнах Иван през втората година в Софийския университет. Той беше всичко, което някога съм искала — чаровен, интелигентен и добросърдечен. Споделяхме любов към литературата и прекарвахме безброй вечери в обсъждане на любимите ни книги на кафе. Не мина много време преди да започна да си представям бъдеще с него.

След дипломирането решихме да се оженим. Вместо големите сватби, които някои от приятелите ни имаха, ние избрахме малка церемония в уютна църква, заобиколени от близки роднини и приятели. Баща ми, вдовец откакто майка ми почина, когато бях малка, беше възхитен да ме види толкова щастлива. Неговият сватбен подарък беше красив античен часовник, който беше в нашето семейство от поколения — символ на любовта и благословията му.

Първите няколко години от брака ни бяха всичко, което съм се надявала. И двамата намерихме работа в София и се настанихме в уютен апартамент в града. Животът беше добър, докато здравето на баща ми не започна да се влошава. Диагностицираха го с болестта на Паркинсон и с влошаването на състоянието му стана ясно, че не може да живее сам.

Обсъдих ситуацията с Иван, очаквайки неговата подкрепа. В крайна сметка той винаги е бил разбиращ и състрадателен. Но реакцията му ме изненада. Той предложи да намерим дом за възрастни за баща ми или да му наемем апартамент наблизо с болногледач. Идеята да оставя баща си на грижите на непознати беше немислима за мен.

„Иване, той е моят баща,“ молех се аз. „Сега повече от всякога има нужда от нас.“

„Разбирам това, но ако е тук, всичко ще се промени,“ отвърна Иван с твърд глас. „Трябва да мислим и за нашия живот.“

Въпреки възраженията му, преместих баща си в нашия апартамент. Не можех да понеса мисълта той да бъде сам или на непознато място. В началото Иван се опитваше да бъде приспособим, но напрежението в нашата връзка бързо стана очевидно. Топлата и любяща атмосфера в дома ни се превърна в студена и напрегната.

Недоволството на Иван растеше с всеки изминал ден. Той се оплакваше от шума от медицинското оборудване на баща ми и постоянната поява на болногледачи в дома ни. Разговорите ни се превърнаха в спорове и дистанцията между нас се увеличи.

Една вечер, след поредния разгорещен спор, Иван ми постави ултиматум: „Или той, или аз.“

Бях съсипана. Човекът, когото мислех, че ще бъде до мен през дебелото и тънкото, ме караше да избирам между него и баща ми. Знаех какво трябва да направя, но това не направи решението по-малко болезнено.

Избрах баща си.

Иван се изнесе скоро след това, оставяйки спомени за това, което някога беше обещаващо бъдеще заедно. Апартаментът изглеждаше по-празен без него, но намерих утеха в това, че бях до баща си, когато той най-много имаше нужда от мен.

Животът не се разви така, както си го представях, когато за първи път срещнах Иван. Мечтите за щастлив семеен живот бяха заменени от реалността на грижата за болен родител сама. Но през всичко това научих истинското значение на любовта и жертвата.