Когато приятелството боли: Историята на една предадена душа

— Не мога повече, Мария! Просто не мога! — гласът на Анка трепереше по телефона, докато аз стисках слушалката с потни длани. Беше късна есенна вечер, а навън дъждът удряше прозорците на малкия ми апартамент в Люлин. Седях сама на кухненската маса, с чаша изстинал чай и усещах как сърцето ми се свива от тревога. Анка пак имаше нужда от мен. Както винаги.

Познавахме се от почти двайсет години. Запознахме се в счетоводния отдел на една строителна фирма в София, когато и двете бяхме прясно разведени, с по едно дете, и се опитвахме да съберем парчетата от разбитите си животи. В началото бяхме просто колежки — тя шумна и емоционална, аз по-тиха и затворена. Но постепенно започнахме да излизаме заедно след работа — първо за по кафе, после за по чаша вино, а после — дълги вечери у мен или у нея, обсъждайки всичко: бившите ни съпрузи, децата, работата, страховете си.

Анка беше буря — смях, сълзи, гняв и обич в едно. Често ми звънеше посред нощ, когато синът ѝ пак беше избягал от вкъщи или когато някой мъж я беше разочаровал. Аз винаги слушах. Винаги бях там. Дори когато ми беше трудно — когато дъщеря ми отказваше да говори с мен след развода, когато майка ми се разболя от рак — аз пак слушах нейните проблеми. Защото така правят приятелките, нали?

— Мария, ти си единственият човек, на когото мога да се доверя — казваше тя често и аз се чувствах нужна. Това ме крепеше през годините.

Но тази есен всичко се промени. Майка ми почина след мъчителна болест. Дъщеря ми замина да учи в Германия и почти не ми пишеше. Останах сама в празния апартамент и за първи път в живота си почувствах истинска самота. Имах нужда от някого. Имах нужда от Анка.

Една вечер ѝ звъннах. Гласът ми трепереше:
— Анке… Може ли да дойдеш? Не знам как ще издържа тази вечер сама…
Настъпи тишина.
— Ох, Мария… Не мога сега. Толкова съм изтощена… Синът ми пак ме побърква, шефът ми е ужасен… Просто нямам сили за чужди проблеми.

Чужди проблеми? Аз ли бях чужда? След всичко?

Затворих телефона и се разплаках като дете. За първи път осъзнах колко едностранно е било приятелството ни. Колко често съм давала без да получавам. Колко пъти съм преглъщала болката си, за да бъда силна за нея.

Дните минаваха тежко. Анка продължаваше да ми звъни — пак със своите тревоги, пак със своите сълзи. Аз слушах, но вече не можех да ѝ дам същата топлина. Веднъж ѝ казах:
— Анке, имам нужда да поговорим и за мен…
Тя въздъхна:
— Мария, не мога да поема още товар. Всеки си има своите проблеми.

Започнах да се отдръпвам. Не ѝ звънях вече първа. Не ѝ пишех съобщения с „Как си?“. Започнах да излизам сама — разходки в Южния парк, кино сама в неделя следобед… Понякога срещах други жени като мен — самотни, но силни. Започнах да говоря повече с колежката Силвия от офиса, която винаги ме канеше на кафе, но досега нямах време за нея.

Анка забеляза промяната.
— Какво става с теб? Защо се държиш така студено? — попита ме една вечер по телефона.
— Защото ми писна винаги аз да съм силната — отвърнах тихо.
Тя млъкна. После каза:
— Не очаквах това от теб…

Може би не очакваше. Може би никога не е виждала болката ми зад усмивката.

Скоро след това престанахме да си говорим всеки ден. Тя намери нова „довереница“ — една по-млада колежка от офиса. Аз започнах да се уча да бъда сама със себе си. Да не търся винаги някой друг, който да ме спаси от самотата.

Понякога още ме боли — особено вечерите, когато тишината в апартамента е оглушителна. Питам се дали приятелството ни някога е било истинско или просто удобство за нея. Питам се дали аз самата не съм виновна, че съм позволила толкова дълго да бъда само слушателят в чуждата драма.

Но вече знам едно: заслужавам хора около себе си, които ще бъдат до мен не само когато имат нужда от рамо за плач, а и когато аз самата имам нужда от подкрепа.

Мислите ли, че истинското приятелство може да оцелее след такова предателство? Или понякога трябва просто да пуснем хората да си тръгнат?