Когато сърцето изстине: Невидимият път на Мария

– Не ме гледай така, Мария. Все едно аз съм виновен за всичко! – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха.

– Не те гледам по никакъв начин, просто… не знам какво да кажа вече – отвърнах тихо, усещайки как думите заседнаха в гърлото ми като камъче.

Навън валеше дъжд, а по прозореца се стичаха капки, които приличаха на сълзи. В този момент осъзнах, че не помня кога за последно сме се смели заедно. Кога за последно Петър ме е прегръщал просто така, без причина. Всичко между нас се беше превърнало в рутина – закуска, работа, вечеря, телевизор. Дори и споровете ни бяха едни и същи.

Сестра ми Елена често ми казваше:

– Миме, не може така да живееш. Ще се разболееш от толкова мълчание. Кажи му как се чувстваш!

Но как да кажа на Петър, че вече не го обичам по същия начин? Че сърцето ми е станало ледено и всяка негова дума ме кара да се свивам още повече в себе си?

Петър не беше лош човек. Работеше много, грижеше се за децата, но между нас се беше появила невидима стена. Понякога имах чувството, че живея с непознат. Вечер, когато всички заспят, стоях сама на балкона и пушех цигара след цигара, въпреки че уж ги бях отказала преди години. Гледах светлините на София и се питах: „Това ли е животът ми? Това ли заслужавам?“

Лили, най-добрата ми приятелка от университета, беше единствената, пред която можех да излея всичко:

– Лили, страх ме е. Ако си тръгна, ще разбия семейството си. Ако остана – ще се изгубя напълно.

– Мария, понякога трябва да избереш себе си. Децата усещат всичко. Не можеш да ги научиш на любов, ако ти самата не я чувстваш – каза тя веднъж, докато пиехме кафе в малкото ѝ апартаментче в Люлин.

Всяка сутрин започваше еднакво – будилникът звъни в 6:30, Петър става пръв и отива в банята. Аз приготвям закуска за децата – Стефан и Ани. Те са единствената светлина в дните ми. Когато ги гледам как се смеят, понякога забравям за болката. Но после идва вечерта и всичко започва отначало.

Петър все по-често се прибираше късно. Казваше, че има работа в офиса или че е останал с колегите на по бира. Аз не питах нищо. Не защото не ме интересуваше, а защото вече нямах сили да споря. Веднъж го чух да говори по телефона с някого – женски глас, смях… Сърцето ми не трепна. Просто затворих вратата и продължих да мия чиниите.

Майка ми усещаше всичко, макар че никога не питаше директно:

– Миме, всичко наред ли е у вас? – питаше тя по телефона с онзи особен тон.

– Да, мамо. Всичко е наред – лъжех я всеки път.

Една вечер Стефан дойде при мен със сълзи в очите:

– Мамо, защо ти и тате вече не се смеете? Да не сте болни?

Тогава разбрах колко много боли истината. Прегърнах го силно и му прошепнах:

– Не сме болни, миличък. Просто понякога възрастните забравят как да бъдат щастливи.

Вътрешно обаче знаех – ако не направя нещо скоро, ще изгубя себе си напълно.

Една неделя сутрин Петър седна срещу мен на масата с чаша кафе и каза:

– Мария… трябва да поговорим.

Погледнах го право в очите за първи път от месеци.

– Знам – отвърнах. – И аз трябва да ти кажа нещо.

Думите излязоха сами:

– Не мога повече така. Не те обвинявам за нищо, но… вече не съм щастлива. Не знам дали можем да оправим това между нас.

Петър замълча дълго. После само кимна:

– И аз го усещам. Мислех си… може би просто така става с времето.

– Може би… Но аз не искам да живея като сянка до теб.

Последваха седмици на тежки разговори, сълзи и обвинения – кой е виновен, кога започна всичко, защо не сме опитали повече. Елена беше до мен през цялото време:

– Миме, гордея се с теб! Най-трудното е да признаеш истината пред себе си.

Разделихме се тихо – без скандали пред децата, без драми пред роднините. Просто двама души, които някога са се обичали истински, но са се изгубили по пътя.

Сега живея сама с децата в малък апартамент под наем в Младост. Не е лесно – парите все не стигат, понякога нощем плача от умора и самота. Но когато Стефан и Ани ме прегърнат и кажат: „Обичаме те, мамо!“, знам че съм направила правилния избор.

Понякога вечер още стоя на балкона с чаша чай (вече без цигара) и гледам светлините на града. Питам се: „Колко от нас живеят с изстинали сърца само от страх да не останат сами? А дали някога ще имам смелостта пак да обичам?“