Когато синът ми поиска да се ожени и върне у дома: Дилемата на една българска майка

– Мамо, трябва да поговорим. – Гласът на Даниел беше необичайно сериозен, а очите му – пълни с решителност. Стоеше на прага на малката ни кухня, докато аз бърках супата, а по-малкият му брат, Мартин, се преструваше, че не слуша, но напрегнато следеше всяка дума.

– Какво има, Дани? – попитах, опитвайки се да не издам тревогата си. От години се справям сама – след като баща им ни напусна, животът ни се сви до този двустаен апартамент в Люлин. Стаите ни са тесни, но сърцата – още по-тесни от неизказани думи и премълчани болки.

– Искам да се оженя за Ива. – Даниел изрече думите бавно, сякаш всяка тежеше по килограм. – И… искаме да живеем тук. Поне докато съберем пари за собствено жилище.

Супата завря и разля по котлона. Сърцето ми се сви. Не защото не обичам Ива – напротив, тя е добро момиче, работи като учителка в кварталното училище и винаги ми помага с пазаруването. Но мисълта за още един човек в този апартамент… за младо семейство, което ще дели баня и кухня с мен и Мартин…

– Тук? – едва прошепнах. – Дани, знаеш колко е тясно. Мартин учи за матури, аз работя на две места… Къде ще намерим място за още двама души?

– Ще се справим! – настоя той. – Ще спим в хола, Ива няма претенции. Само докато се оправим финансово. Мамо, моля те!

Мартин хвърли поглед към мен – търсеше знак дали ще избухна или ще се разплача. Вместо това седнах тежко на стола и зарових лице в ръцете си.

– Не знам дали мога… – изрекох тихо. – Толкова години се боря да ви осигуря покрив, спокойствие… А сега трябва да деля всичко с още един човек? Кога ще дойде моят ред да си почина?

Даниел се приближи и коленичи до мен:

– Мамо, знам колко ти е трудно. Но ако не ни помогнеш сега, ще трябва да живеем под наем някъде далеч, а заплатите ни едва стигат за храна. Ива е бременна… – Гласът му потрепери.

Това ме удари като гръм. Погледнах го невярващо:

– Бременна? От кога знаеш?

– От две седмици. Не сме казали на никого, защото първо искахме да говорим с теб.

В този момент почувствах как светът ми се разпада. Толкова години мечтаех децата ми да имат по-добър живот от моя. Да не се налага да правят компромиси с мечтите си заради липса на пари или пространство. А сега… трябваше да избирам между собственото си спокойствие и тяхното бъдеще.

Вечерта не можах да заспя. Чувах как Мартин тихо плаче в стаята си – той винаги е бил по-чувствителен, трудно приема промени. Представях си как сутрин ще се редим за банята, как ще се караме кой да измие чиниите, как ще слушам плача на бебе посред нощ…

На следващия ден Ива дойде у нас. Седна срещу мен на масата и ме хвана за ръката:

– Знам, че ти е трудно. Ако трябва, ще помагам с всичко вкъщи. Ще си намеря още една работа, само ни дай шанс.

Погледнах я – толкова млада, а вече сянка на тревога под очите й. Спомних си себе си на нейната възраст – как мечтаех за дом, за семейство… и как всичко рухна, когато останах сама с две деца.

– Не искам да ви преча – казах най-накрая. – Но не знам дали ще издържа още една битка тук.

Даниел ме прегърна:

– Мамо, ти си най-силната жена, която познавам. Ако не беше ти, нямаше да сме тук изобщо.

Дните минаваха в напрежение. Мартин започна да закъснява от училище, затвори се в себе си. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом – между желанието да помогна на децата си и нуждата най-накрая да помисля за себе си.

Една вечер седнахме всички заедно на масата:

– Имам предложение – каза Мартин неочаквано твърдо. – Ако Даниел и Ива останат тук, аз ще отида при баба в Пловдив докато завърша училище. Така ще има повече място.

Погледнах го ужасено:

– Не! Не искам никой от вас да напуска дома си заради другия!

– Но аз не мога да уча тук с толкова хора! – извика той през сълзи.

В този момент разбрах: няма правилно решение. Каквото и да избера, някой ще страда.

Седя сама в кухнята тази нощ и пиша тези редове със сълзи на очи. Защо винаги майките трябва да избират между себе си и децата си? Кога идва моментът да кажа „стига“ и да поискам малко щастие само за себе си? Или това е цената на любовта?

Какво бихте направили на мое място? Ще жертвате ли собствения си покой заради децата си или ще ги оставите сами да поемат по пътя си?