Когато след развода останах с празни ръце – моята борба за достойнство и ново начало

– Не можеш да вземеш и колата, Мария! – гласът на Петър беше остър като нож, а очите му – студени, непознати. Стоях в коридора на апартамента ни, с куфар в ръка и сълзи в очите. Не можех да повярвам, че след петнадесет години брак, всичко се свежда до това – кой ще вземе колата, кой ще остане в апартамента, кой ще плати кредита.

– Петре, моля те… Поне колата ми остави. Трябва да ходя на работа, а и… – думите ми увиснаха във въздуха. Той само сви рамене и затвори вратата след мен. Чух как щракна ключалката. Това беше краят.

Излязох на улицата. Беше късен ноември, студът пронизваше до костите. В ръката си стисках дръжката на евтиния куфар, а в другата – торба с документи и снимки. Всичко останало беше негово: апартаментът в „Люлин“, спестяванията, дори кучето ни Рая. Аз останах с празни ръце.

Вървях по тъмните улици и се чудех къде да отида. Майка ми живееше в малко панелно жилище в „Дружба“, а сестра ми – в Пловдив. Не исках да ги тревожа. Бях на 39 години и за първи път в живота си се чувствах напълно изгубена.

На следващия ден отидох на работа с градския транспорт. Колегите ме гледаха със съжаление – слуховете за развода вече се бяха разнесли. Шефката ми, госпожа Георгиева, ме извика в кабинета си.

– Мария, ако имаш нужда от няколко дни почивка…

– Не, благодаря – прекъснах я бързо. – Имам нужда да работя.

Вечерта се прибрах при майка ми. Седнахме на масата в малката кухня.

– Мамо, не знам какво да правя. Всичко изгубих…

Тя сложи ръка върху моята:

– Не си изгубила себе си, Мария. Това е най-важното.

Но аз не вярвах. Чувствах се празна, като черупка. Всяка вечер плачех тихо в леглото, за да не ме чуе майка ми. Мислех си за годините, които дадох на Петър – за компромисите, за мечтите ни, които се изпариха като дим.

Скоро започнаха проблемите и на работа. Един ден госпожа Георгиева ме извика отново:

– Мария, трябва да съкратим част от персонала…

Погледнах я невярващо:

– Моля ви… Аз нямам нищо друго.

– Съжалявам…

Излязох от офиса като в сън. Без работа, без дом, без бъдеще. Върнах се при майка ми и седнах на балкона със студена чаша чай в ръка. Гледах светлините на София и се чудех какво ще стане с мен.

Дните се нижеха бавно. Започнах да търся работа навсякъде – пращах CV-та, ходех по интервюта, но навсякъде ме питаха: „А защо сте напуснали предишната работа?“, „А имате ли собствен транспорт?“. Всеки път усещах как самочувствието ми се срива още повече.

Една вечер сестра ми Ива ми се обади:

– Миме, ела при мен в Пловдив. Ще ти помогна да започнеш отначало.

Колебах се дълго. София беше моят дом, тук бяха всичките ми спомени – и хубави, и лоши. Но нямах избор.

Седнахме с майка ми на масата последната вечер преди да замина.

– Мамо, страх ме е…

– Страхът е само началото на промяната – каза тя тихо.

В Пловдив започнах работа като продавачка в малък магазин за дрехи. Заплатата беше ниска, но поне имах нещо свое. Ива ме подкрепяше във всичко – вечер готвехме заедно, гледахме стари български филми и си говорехме до късно.

Постепенно започнах да усещам как животът ми се връща по малко. Запознах се с нови хора – една от клиентките ни, леля Станка, ме покани на женска вечеря с нейните приятелки. За първи път от месеци се смях истински.

Една вечер Ива ме попита:

– Миме, мислиш ли някога да простиш на Петър?

Замислих се дълго:

– Не знам дали мога да простя… Но знам, че трябва да простя на себе си.

Минаха месеци. Събрах малко пари и си купих старичък Опел Корса – първата кола, която беше само моя. Когато седнах зад волана ѝ за първи път, плаках от щастие.

Сега живея скромно, но спокойно. Научих се да ценя малките неща – сутрешното кафе на терасата с Ива, разходките по Главната в Пловдив, усмивките на непознати хора.

Понякога още ме боли за изгубеното време и мечти. Но вече знам: най-важното е да не изгубиш себе си.

Питам се: Колко жени като мен минават през това мълчаливо? Колко от нас имат сили да започнат отначало? Споделете вашите истории…