Когато спрях колата и казах на свекърите си да се обадят на „перфектната жена“

— Е, ако беше Мария, щеше да завие по-рано, нямаше да закъснеем — изсъска свекърва ми от задната седалка, докато се опитвах да не изпусна отбивката към гарата. Пръстите ми се впиха в волана, а сърцето ми биеше лудо. Погледнах в огледалото за обратно виждане — очите ѝ ме пробиваха като игли. Свекър ми мълчеше, но знаех, че е на нейна страна.

— Мамо, моля те — прошепна съпругът ми Ивайло до мен, но тя го прекъсна с махване на ръка.

— Не се меси, Ивайло! Ние само казваме каквото виждаме. Мария винаги е била организирана, точна, внимателна… Не като някои други.

Това „някои други“ беше за мен. Винаги беше за мен. Откакто се омъжих за Ивайло, все се сравнявах с Мария — жената на брат му Петър. Тя беше идеалът: готвеше като майстор-готвач, домът ѝ блестеше, децата ѝ винаги сресани и усмихнати. А аз? Работех на две места, за да изплащаме кредита за апартамента, и често вечеряхме сандвичи. Но никога не бях достатъчно добра.

— Ако толкова ви харесва Мария, защо не ѝ се обадите тя да ви закара до гарата? — изплюх думите, преди да успея да се спра.

В колата настъпи гробна тишина. Дори радиото замлъкна — или поне така ми се стори. Свекърва ми ме изгледа така, сякаш съм я ударила. Свекър ми се размърда неловко.

— Как смееш да говориш така? — прошепна тя с глас, който можеше да замрази Дунав през август.

— Омръзна ми! — гласът ми трепереше. — Омръзна ми винаги да ме сравнявате с Мария! Никога няма да бъда като нея и не искам! Ако искате перфектност — обадете ѝ се!

Ивайло ме погледна с ужас и мълчаливо молеше да спра. Но вече не можех. Спрях рязко колата до тротоара.

— Слизайте! Обадете ѝ се! — казах тихо.

Свекърва ми отвори уста да каже нещо, но после я затвори. Свекър ми излезе пръв, без да каже дума. Тя го последва бавно, като че ли всяка стъпка я боли. Ивайло остана в колата, вперил поглед в таблото.

— Как можа? — прошепна той.

— Не мога повече — отвърнах аз и усетих как сълзите парят очите ми. — Винаги ще бъда втората. Винаги ще съм „другата“. Дори когато се старая най-много.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Знам, че ти е трудно… Но това са родителите ми.

— А аз коя съм? — попитах през сълзи. — Аз не съм ли част от това семейство?

Той не отговори веднага. Навън свекърва ми вече говореше по телефона. Чух я ясно:

— Мария, скъпа, можеш ли да ни вземеш? Да… Да… Не, добре сме… Просто имахме малък проблем…

Стиснах зъби и потеглих бавно към дома. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Мария винаги е била организирана…“ Колко пъти бях чувала това? Колко пъти бях преглъщала обидата? Колко пъти бях стискала зъби и се усмихвала насила?

Вечерта Ивайло се прибра късно. Не говорихме много. Той седна до мен на дивана и ме хвана за ръката.

— Може би трябва да поговорим с тях — каза тихо.

— За какво? За това, че никога няма да бъда Мария?

Той въздъхна тежко.

— За това, че си моята жена и заслужаваш уважение.

Погледнах го дълго. В този момент разбрах — ако не поставя граници сега, никога няма да бъда щастлива в това семейство.

На следващия ден свекърва ми се обади. Гласът ѝ беше студен:

— Надявам се да си доволна от себе си.

— Не съм доволна — отвърнах спокойно. — Но повече няма да позволя да ме унижавате.

Тя затвори без дума повече.

Минаха дни без контакт. Беше ми тежко — чувствах се виновна и облекчена едновременно. Ивайло стоеше до мен, макар че усещах болката му между лоялността към родителите и любовта към мен.

Една неделя Мария ми писа съобщение: „Знам какво става. Не си сама.“

Разплаках се отново — този път от благодарност.

Днес вече не се сравнявам с Мария. Понякога още боли, но знам, че направих правилното нещо. Защото никоя жена не заслужава да бъде втора в собствения си живот.

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте търпели сравненията и кога бихте казали „стига“?