Когато щастието разедини семейството: Историята на една неочаквана дъщеря

– Мамо, ти сериозно ли? На тази възраст? – Гласът на Георги, големият ми син, трепереше от гняв и недоумение. Стоях пред него в хола ни в Пловдив, с ръце върху корема си, а сърцето ми се свиваше. Бях на 47 и току-що бях казала на синовете си, че ще имат сестра.

– Георги, моля те, опитай се да ме разбереш… – прошепнах, но той вече беше обърнал гръб. Малкият ми син, Стефан, седеше мълчаливо до прозореца, с поглед забит в пода.

– Това е срамота! Какво ще кажат хората? – намеси се майка ми, която беше дошла на гости. – На тази възраст да раждаш… Не мислиш ли за нас?

Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всяка болка. Само мъжът ми, Иван, стоеше до мен и стискаше ръката ми. В очите му виждах същата радост и страх, които бушуваха в мен.

Вечерта легнахме мълчаливо. Иван ме прегърна.

– Ще мине. Ще свикнат. Това е нашето щастие, Мария.

Но аз не бях сигурна. В главата ми кънтяха думите на Георги: „Ти ни предаде.“

Следващите седмици бяха кошмар. Синовете ми избягваха дома. Майка ми не спираше да ме упреква по телефона. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми. В магазина усещах погледите им – едни със съжаление, други с присмех.

– Защо не можеш да бъдеш като всички останали? – попита ме веднъж Стефан. – Защо трябва да ни излагаш?

Плаках цяла нощ. Чувствах се виновна, сякаш съм извършила престъпление. Но когато Иван ме погледна сутринта и сложи ръка на корема ми, усетих как надеждата се връща.

– Това дете е чудо, Мария. Не позволявай на никого да ти го отнеме.

Минаха месеци. Бременността ми беше трудна – лекарите ме предупреждаваха за рисковете, а аз се страхувах за живота на бебето и за себе си. Но никога не съм се замисляла да се откажа.

Роди се Елица – най-красивото момиченце, което съм виждала. Иван плака от радост. Аз също. Но когато Георги и Стефан дойдоха в болницата, стояха на прага и не посмяха да я докоснат.

– Не мога да го приема – каза Георги тихо. – Това не е моето семейство вече.

Сърцето ми се разкъса. Опитах се да ги прегърна, но те си тръгнаха.

Вкъщи беше тихо. Само плачът на Елица изпълваше стаите. Иван работеше повече, за да ни издържа, а аз се борех с умората и самотата.

Един ден майка ми дойде неочаквано.

– Донесох супа – каза тя сухо и остави тенджерата на масата. Погледна Елица и въздъхна.

– Мамо… – започнах аз.

– Не знам дали ще мога някога да го приема – прекъсна ме тя. – Но ти си ми дъщеря. И това дете е част от нас.

Погледнах я през сълзи и я прегърнах силно. За първи път от месеци почувствах топлина от семейството си.

Минаха години. Елица растеше весела и умна, но синовете ми рядко идваха у дома. На Коледа масата беше наполовина празна. Пращаха подаръци по куриер, но не идваха лично.

– Мамо, защо батковците не ме обичат? – попита ме веднъж Елица с големите си кафяви очи.

– Обичат те, мила – излъгах аз и я прегърнах силно. Вътре в мен болката не стихваше.

С времето Георги започна да се появява по-често. Виждах как тайно наблюдава сестра си, как се усмихва на нейните игри. Един ден я взе на ръце и тя го целуна по бузата.

– Тя е толкова различна… – прошепна той до мен. – Може би съм бил твърде строг.

Стефан още страни от нас. Казва, че не може да прости това „предателство“. Опитвам се да му пиша, каня го на гости, но той рядко отговаря.

Понякога се питам: заслужаваше ли си? Дали щастието на един нов живот струва цената на разбитото семейство? Или любовта трябва винаги да бъде борба?

А вие как бихте постъпили? Може ли едно дете да бъде грях или е винаги благословия?