Когато татко си тръгна: История за раздялата и търсенето на отговори

– Не мога повече, Мария! – гласът на баща ми ехтеше из малкия ни апартамент в Люлин, докато дъждът блъскаше по прозорците. Стоях в коридора, стиснала учебника по математика, а мама плачеше в кухнята. – Или аз, или майка ти! – изкрещя той и тресна вратата така силно, че рамката на снимката ни от морето падна на пода.

Това беше последната вечер, в която го видях у дома. Бях на петнайсет и светът ми се срина. Мама се опита да ме прегърне, но аз я отблъснах. „Защо? Какво направихме?“ – питах я през сълзи. Тя само клатеше глава и шепнеше: „Не знам, мило…“

Следващите дни бяха като мъгла. В училище приятелките ми – Деси и Петя – ме гледаха със съжаление. „Ще се върне, не се притеснявай“, казваше Деси. Но аз знаех, че няма да се върне. Вечерите ни станаха тихи и студени. Мама започна да работи допълнително в супермаркета, а аз поех готвенето и чистенето. Понякога я чувах да плаче нощем, но никога не говорехме за него.

Една неделя баба дойде на гости. Седнахме около масата с баница и айрян, но никой не ядеше. Баба въздъхна тежко:
– Мария, трябваше да му дадеш време…
Мама избухна:
– Време? Пет години го чаках да порасне! Не мога повече да живея с човек, който все бяга от проблемите!
– А ти мислиш ли за детето? – намеси се баба и погледна към мен.
– Аз… – опитах се да кажа нещо, но гласът ми се счупи.

В този момент разбрах, че никой не ме пита как се чувствам. Всички спореха кой е виновен, но никой не виждаше болката ми. Започнах да се затварям в себе си. Престанах да излизам с приятели, спрях да уча добре. Учителката по литература ме извика след час:
– Какво става с теб, Ива? Ти винаги беше отличничка.
Погледнах я празно:
– Просто съм уморена.

Минаха месеци. Веднъж видях татко на пазара до метрото. Беше с друга жена и малко момченце. Сърцето ми се сви. Той ме видя, но само кимна неловко и продължи. Вечерта разказах на мама.
– Знам – каза тя тихо. – Има ново семейство.
– А ние? – попитах през зъби.
– Ние ще се оправим, Иве.

Но аз не вярвах. Започнах да пиша писма до татко, които никога не изпращах. В тях го питах защо ни е изоставил, дали някога е мислил за мен, дали ме обича още. Понякога си представях как идва на рождения ми ден с подарък и ме прегръща силно. Но това бяха само мечти.

Една вечер мама се прибра по-късно от обикновено. Беше пребледняла.
– Уволниха ме – прошепна тя.
Седнахме на дивана и дълго мълчахме. После тя ме погледна:
– Прости ми, че не успях да запазя семейството ни.
– Не е твоя вината – казах й за първи път истински. – И аз трябва да ти простя… че не ти помагах достатъчно.

Тази нощ заспах до нея, както когато бях малка. За първи път от месеци почувствах топлина.

С времето започнахме да говорим повече. Мама намери нова работа като шивачка в малък цех в Надежда. Аз започнах да давам уроци по математика на съседските деца. Парите пак не стигаха, но вече не се чувствахме толкова сами.

Един ден получих писмо от татко. Беше кратко:
„Иве, съжалявам за всичко. Не знам дали някога ще можеш да ми простиш. Обичам те.“
Държах листа дълго време в ръцете си. Не знаех какво да му отговоря. Може би никога нямаше да мога да простя напълно, но вече не изпитвах само гняв.

Сега съм на двайсет и две и уча психология в Софийския университет. Понякога още сънувам онази вечер с трясъка на вратата и плача насън. Но вече знам: не съм виновна за чуждите избори. Научих се да прощавам – на мама, на татко и най-вече на себе си.

Понякога се чудя: ако можехте да изберете между прошката и гордостта – кое бихте избрали? Може ли едно семейство да бъде цяло дори когато е разделено?