Крясъците на малката Мария

„Защо дъщеря ти крещи така?“ – гласът на свекърва ми, Елизабета, проряза въздуха като нож. Беше ранен следобед, а малката Мария отново беше болна. Седях на пода до леглото й, опитвайки се да я успокоя с песнички и приказки, но нищо не помагаше. „Болна е, какво мога да направя…“ – отговорих с отчаяние в гласа си.

Елизабета влезе в стаята с рязка стъпка и погледна към мен с недоволство. „Не мога повече да търпя този шум. Направи нещо, главата ми се пръска!“ – настоя тя, сякаш аз имах магическа пръчка, с която да спра сълзите на дъщеря си.

Стиснах зъби и се опитах да запазя спокойствие. Знаех, че Елизабета не е лош човек, но понякога нейната липса на търпение ме изкарваше извън релси. „Опитвам се, но тя е само дете и е болна. Не мога просто да я изключа като телевизор,“ отговорих аз с леко треперещ глас.

Мария продължаваше да плаче, а аз усещах как напрежението в стаята расте. Елизабета седна на дивана и започна да масажира слепоочията си. „Трябва да намериш начин да я успокоиш. Това не е нормално,“ каза тя с тон, който ме накара да се почувствам като провалена майка.

В този момент вратата се отвори и съпругът ми, Иван, влезе в стаята. „Какво става тук?“ попита той, виждайки напрежението между мен и майка си. „Мария е болна и плаче, а мама не може да понесе шума,“ обясних му аз.

Иван погледна към майка си с разбиране, но също така и с известна строгост. „Мамо, знам че е трудно, но трябва да проявим търпение. Мария е само дете,“ каза той спокойно.

Елизабета въздъхна тежко и се изправи. „Добре, ще изляза за малко на разходка. Надявам се когато се върна, всичко да е по-спокойно,“ каза тя и излезе от стаята.

Останахме сами с Иван и Мария. Той седна до мен и ме прегърна. „Знам колко ти е трудно. Тя ще се оправи скоро,“ каза той успокоително.

Погледнах към малката си дъщеря, която все още плачеше, но вече по-тихо. „Понякога се чувствам толкова безсилна,“ признах аз.

Иван ме погледна с разбиране. „Не си сама в това. Ние сме семейство и ще минем през това заедно,“ каза той.

След няколко часа Мария най-накрая заспа изтощена от плача си. Седнахме тихо в хола и чакахме Елизабета да се върне.

Когато тя се прибра, изглеждаше по-спокойна. „Извинявай за по-рано,“ каза тя тихо. „Знам, че не е лесно за теб.“

Усмихнах се леко и кимнах. „Всички сме под напрежение понякога,“ отговорих аз.

Тази ситуация ме накара да се замисля за границите на търпението и емпатията в семейството ни. Колко далеч можем да стигнем в опитите си да разберем другите? И дали винаги успяваме да поставим себе си на мястото на другия? Това са въпроси, които остават без отговори.