„Лили, почакай с тази сватба!“ – Бягството на една булка от хватката на свекървата

– Лили, пак ли ще спориш с майка ми? – гласът на Петър се разнесе из кухнята, докато аз стисках чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не се счупи.

– Не споря, просто искам сама да избера цветята за сватбата си! – отвърнах с треперещ глас. – Това е моят ден, нали?

Петър въздъхна и се обърна към мен с уморен поглед. – Майка ми просто иска най-доброто за нас. Тя има опит, Лили. Не можеш ли поне веднъж да ѝ се довериш?

В този момент вратата се отвори и влезе свекърва ми – Мария. Винаги с перфектно подредена коса, винаги с онзи поглед, който сякаш казваше: „Ти не си достатъчно добра за сина ми.“

– Лили, решихме с Петър да вземем бели рози. Те са класика. Не мислиш ли, че е по-добре така? – каза тя, без да ме погледне.

– Аз… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Отново не ме питаха. Отново решаваха вместо мен.

Вечерта лежах в леглото и гледах тавана. Петър вече спеше, а аз се чудех как стигнах дотук. Кога спрях да бъда Лили и станах просто „булката на Петър“? Майка ми винаги казваше: „Не позволявай на никого да ти казва какво да правиш.“ А ето ме – на 27 години, сгодена за мъж, когото обичам, но заобиколена от хора, които искат да ме превърнат в нещо друго.

На следващия ден Мария дойде у нас още в осем сутринта.

– Лили, трябва да обсъдим менюто за сватбата. Решихме да има само традиционни ястия – баница, сармички, кебапчета… Няма нужда от тези модерни салати, които ти харесваш.

– Но аз исках да има и нещо различно… – опитах се да възразя.

– Не е нужно да се излагаме пред роднините – прекъсна ме тя строго. – Всички очакват класика.

Петър мълчеше. Винаги мълчеше, когато майка му говореше така. Понякога имах чувството, че съм сама срещу цяла армия.

Седмица преди сватбата вече не можех да спя. Сънувах как тичам по улиците на София в бялата си рокля, а Мария ме гони с букет бели рози и крещи: „Това не е твоят ден! Това е нашият ден!“ Събуждах се с разтуптяно сърце и усещах как паниката ме задушава.

Майка ми забеляза промяната у мен.

– Лили, какво става? Не си щастлива…

– Всичко е наред – излъгах. – Просто много неща трябва да се организират.

Но тя не ми повярва. Прегърна ме силно и прошепна:

– Ако нещо не е както трябва, по-добре го спри навреме. Не се жертвай заради чужди очаквания.

Денят преди сватбата дойде като буря. В апартамента ни беше пълно с роднини на Петър – лели, чичовци, братовчеди… Всички говореха за мен, но никой не говореше с мен. Чувах как една от лелите шепне:

– Лили е хубаво момиче, ама много инатлива. Дано Петър я укроти.

В този момент нещо в мен се пречупи. Излязох на балкона и заплаках. За първи път от години плаках истински – за себе си, за мечтите си, за това, което губя.

Петър ме намери там.

– Лили… Какво ти става? Утре е нашият ден!

– Не знам дали е моят ден… – прошепнах. – Чувствам се като гост на собствената си сватба.

Той замълча. После каза тихо:

– Може би просто си нервна. Всички булки са така преди сватба.

– Не! – извиках аз. – Не всички булки се чувстват така! Аз не съм просто булка! Аз съм човек! Искам да бъда чута!

Петър ме гледаше объркано. За първи път виждах страх в очите му.

Вечерта седнах сама в хола и написах писмо до него:

„Петре,
Обичам те. Но не мога да живея живот, който не е мой. Не мога да бъда нечия кукла на конци. Ако ме обичаш, ще разбереш защо трябва да си тръгна.“

Оставих писмото на масата и излязох навън. Вървях по празните улици на нощна София и усещах как въздухът става по-лек с всяка крачка. За първи път от месеци дишах свободно.

На сутринта телефонът ми преливаше от обаждания – Петър, майка му, лелите… Никой не попита как съм. Всички питаха защо съм избягала.

Само майка ми дойде при мен и ме прегърна без думи.

Днес стоя пред огледалото без бяла рокля, но със себе си. Знам, че изборът ми ще бъде осъждан от много хора. Но поне този избор беше мой.

Понякога се чудя: ако бях останала, щях ли някога пак да бъда Лили? Или щях завинаги да остана нечия чужда мечта?

А вие… бихте ли имали смелостта да избягате от чуждите очаквания?