Майка ми избра другия: История за разбитото семейство и болката от фаворитизма
— Не мога повече, Мария! — гласът на съпруга ми Димитър трепереше от болка и отчаяние. Стоях до леглото му, държах ръката му и се опитвах да скрия сълзите си. Вече седмица лежеше с висока температура, а лекарите само поклащаха глави и казваха да чакаме. В този момент вратата се отвори с трясък и свекърва ми, госпожа Иванова, нахлу в стаята.
— Какво си направила пак? Защо не си му дала лекарствата навреме? — изсъска тя към мен, без дори да погледне сина си.
— Дала съм всичко, което каза докторът — отвърнах тихо, но тя вече не ме слушаше. Наведе се над Димитър и започна да му шепне неща, които не чувах. После изведнъж се обърна към мен:
— Ако беше моят друг син, Петър, досега щеше да е на крака! Той никога не боледува така!
Тези думи ме пронизаха като нож. Знаех, че винаги е предпочитала Петър — по-големият й син, успешен адвокат в София, женен за дъщерята на кмета. Но сега, когато Димитър беше толкова зле, очаквах поне малко съчувствие. Вместо това получих обвинения и презрение.
Вечерта седях сама в кухнята и гледах празната чаша чай пред себе си. Дъщеря ни Ива тихо рисуваше на масата. Чух как свекърва ми говори по телефона:
— Петре, миличък, само ти можеш да оправиш всичко тук. Мария нищо не разбира от грижи. Ще дойдеш ли утре?
Стиснах зъби. Петър щеше да дойде — винаги идваше, когато майка му го повикаше. И винаги носеше скъпи подаръци и фалшиви усмивки.
На следващия ден той пристигна с жена си Лилия. Влязоха като на парад — Лилия с нова чанта, Петър с костюм. Свекърва ми ги посрещна с прегръдки и целувки, сякаш бяха спасителите на света.
— Как е брат ми? — попита Петър с престорена загриженост.
— По-добре ще стане, ако Мария най-накрая се научи как се гледа болен човек — отвърна майка му.
Петър кимна и ме изгледа надменно. Лилия се усмихна снизходително и подаде на Ива шоколад.
— Ето ти нещо сладко, мила — каза тя. — Може би ще те разведри малко в тази обстановка.
Ива я погледна с големи очи и прошепна:
— Татко е болен…
Лилия се престори на загрижена, но бързо смени темата:
— Петре, хайде да поговорим за новата ти сделка!
Седнах на ръба на леглото до Димитър. Той беше блед и слаб, но ме хвана за ръката.
— Не им обръщай внимание… — прошепна той. — Само ти си до мен.
Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се сама срещу цялото семейство. Свекърва ми не пропускаше случай да ме уязви:
— Ако беше като Лилия… тя знае как да се грижи за мъжа си! Виж я само каква е подредена!
Петър и Лилия останаха два дни. През това време свекърва ми не спря да ги хвали — колко са успели, колко са умни, как всичко им върви. А аз бях невидима — само прислужница в собствения си дом.
Една вечер чух как майка им говори с Димитър:
— Сине, защо не си като брат си? Той никога не се оплаква! Виж го само какъв мъж е станал!
Димитър не отговори. Само затвори очи и стисна ръката ми по-силно.
След още седмица състоянието му се влоши. Трябваше да го закараме в болницата в Пловдив. Свекърва ми отказа да дойде — каза, че има по-важни неща за вършене с Петър.
В болницата бях сама с Димитър и Ива. Прекарахме там три дълги седмици. Всеки ден се молех да оцелее. Петър не се обади нито веднъж. Лилия прати един букет цветя с бележка: „Бързо оздравяване!“ Свекърва ми звънна веднъж да пита дали Петър може да ползва колата ни.
Когато най-накрая Димитър започна да се оправя, аз вече бях друга жена — изтощена, но по-силна. Върнахме се у дома и намерихме свекърва ми и Петър на масата с документи.
— Решихме да прехвърлим апартамента на Петър — каза тя безцеремонно. — Той ще се грижи за мен на старини.
Погледнах Димитър — очите му бяха пълни със сълзи.
— Мамо… аз съм ти син също…
Тя само махна с ръка:
— Ти си слабак! Петър е истинският мъж в семейството!
В този момент нещо в мен се пречупи. Станах и казах твърдо:
— Димитре, тръгваме си! Няма да живея повече тук!
Събрах багажа ни за един час. Отидохме при моята майка в другия край на града. Там най-накрая почувствах топлина и подкрепа.
Минаха месеци. Димитър се възстанови напълно. Ива започна ново училище и намери приятели. Аз започнах работа като учителка по литература. Животът ни тръгна напред без отровата на фаворитизма.
Понякога вечер се питам: Защо една майка може така жестоко да раздели децата си? Какво остава след такава несправедливост? Може ли някога една рана като тази да зарасне напълно?