Майка ми ме предаде: Истината за наследството, която разруши семейството ми

– Не може да бъде! – изкрещях, когато видях нотариалния акт. Гласът ми отекна в празния хол на апартамента, който винаги съм наричала свой дом. Сестра ми, Даниела, стоеше срещу мен с кръстосани ръце и студен поглед.

– Може, Мария. Всичко е законно. Мама го е подписала преди година. Не знам защо си мислиш, че ти се полага повече от мен.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че майка ми – жената, която ме е отгледала с толкова любов, която винаги казваше, че децата ѝ са равни – е оставила всичко на Даниела. Апартаментът, в който живеех последните десет години, беше купен от родителите ни, когато татко още беше жив. След смъртта му преди три години, майка ни се затвори в себе си. Аз се опитвах да ѝ помагам – носех ѝ храна, водех я на лекар, слушах я как плаче нощем за татко. Даниела рядко идваше – винаги беше заета с работата си в София, с приятеля си, с пътуванията.

След погребението на мама тази пролет всичко се промени. Още докато събирахме вещите ѝ, Даниела започна да говори за наследството.

– Трябва да уредим документите за апартаментите – каза тя хладно, докато подреждаше снимки в кашон. – Не искам да има недоразумения.

– Какви недоразумения? – попитах я. – Всеки си живее в своя апартамент. Така беше решено отдавна.

– Мама е променила завещанието – отвърна тя и ме погледна право в очите. – Всичко остава на мен.

В този момент светът ми се срина. Не можех да дишам. Спомних си всички онези вечери, когато майка ми ме прегръщаше и казваше: „Вие двете сте най-голямото ми богатство.“ Как можа да направи това?

Дни наред не можех да спя. Преглеждах стари снимки, писма, търсех някакъв знак, че майка ми ме е обичала по-малко. Нищо не намирах. Но фактите бяха безмилостни – нотариусът потвърди: апартаментът е прехвърлен на името на Даниела още миналата година.

– Може би има грешка – казах на адвоката ни, господин Петров, стар приятел на семейството.

Той поклати глава:

– Мария, всичко е изрядно. Майка ти е била напълно в съзнание. Подписала е доброволно.

– Но защо? – прошепнах аз.

Той само въздъхна:

– Понякога хората правят неща, които не разбираме.

Започнах да се съмнявам във всичко. В себе си, в спомените си, дори в любовта на майка ми. Даниела не показваше никакво съжаление. Дори напротив – сякаш се радваше на победата си.

– Винаги си била любимката на мама – каза ми една вечер по телефона. – Време беше и аз да получа нещо.

– Любимката? Аз ли? Аз бях тази, която остана тук, която се грижеше за нея! Ти идваше само когато имаше нужда от пари или помощ!

– Това е твоят проблем, Мария. Аз избрах друг живот.

Седях сама в тъмния хол и се чудех къде сбъркахме като семейство. Кога алчността и завистта надделяха над обичта? Защо майка ми не ми каза нищо? Защо ме остави да вярвам в лъжа?

Съседката ни леля Гинка ме спря една сутрин пред входа:

– Много съжалявам за майка ти, Марийче. Но знаеш ли… тя често говореше колко се притеснява за Даниела. Искала да ѝ помогне да стъпи на краката си.

– А за мен? – попитах с треперещ глас.

– За теб казваше, че си силна и ще се справиш с всичко…

Тези думи ме удариха като шамар. Значи затова? Защото съм силна? Защото мога да понеса още една загуба?

Дните минаваха в безкрайни разговори с адвокати и роднини. Всички повтаряха едно и също: „Не можеш да промениш миналото.“ Но как да приема несправедливостта? Как да простя на майка си? На сестра си?

Една вечер Даниела дойде неочаквано у дома.

– Искам да поговорим – каза тихо.

Погледнах я през сълзи:

– Какво още искаш?

– Не знам… Може би прошка? Или поне разбиране… Не съм искала да те нараня. Просто… Мама ме убеди, че така е по-добре за всички.

– По-добре за кого? За теб?

Тя замълча. За първи път видях колебание в очите ѝ.

– Може би сбъркахме всички…

Тази нощ не мигнах. Мислех за детството ни – за летата на село при баба, за игрите в двора, за смеха и караниците ни. Кога станахме врагове?

Сега стоя тук – сама в празния апартамент, който вече не е мой дом. Сестра ми получи всичко материално, но аз загубих много повече: доверието си в хората, в семейството… в себе си.

Питам се: Колко струва едно семейство? И може ли някога раните от предателството да заздравеят напълно?