Майка ми похарчи парите за операцията си за почивка на море – как да ѝ простя?
– Как можа, мамо? Как можа да направиш това? – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си банковото извлечение. Седяхме в малката кухня на панелката ни в Люлин, а навън валеше ситен дъжд. Майка ми, Цветана, не ме поглеждаше в очите. Беше облечена в нова рокля, която никога не бях виждал.
– Не разбираш, Иване… – прошепна тя и се загледа в чашата с чай. – Имах нужда да избягам. Да почувствам, че съм жива, преди…
– Преди какво? – прекъснах я. – Преди операцията, за която взех заем от 12 000 лева? За която заложих апартамента си? Мамо, ти трябваше да си в болница, а не на Златни пясъци!
Тя замълча. Въздухът между нас беше тежък като олово. Спомних си как преди месец лекарят ни каза, че трябва спешно да се оперира – иначе рискува да остане инвалид. Аз, единственият ѝ син, работещ на две места, се хвърлих в дългове, за да я спася. А тя…
– Не можех повече, Иване – гласът ѝ беше тих, почти детски. – Всичко ме задушаваше. Болниците, лекарствата… Исках да видя морето още веднъж.
– А аз? Аз не заслужавам ли поне малко уважение? – очите ми се напълниха със сълзи. – Знаеш ли какво ми струваше този заем? Знаеш ли какво ще стане, ако не върна парите?
Тя се разплака. За първи път от години я видях толкова безпомощна. Спомних си как ме отглеждаше сама след като баща ми ни напусна. Как работеше по две смени в шивашкия цех, за да имам обувки и учебници. Но сега…
– Прости ми, сине – прошепна тя. – Мислех, че ще намеря сили да се върна и да се оперирам. Но там… всичко беше толкова красиво. За миг забравих болката.
– А сега? Какво ще правим сега? – попитах отчаяно.
Тя сви рамене. В този момент осъзнах колко е крехка. Колко е уплашена.
В следващите дни между нас се настани ледена тишина. Ходех на работа като зомби – сутрин в склада на „Кауфланд“, вечер като охрана в един бар на „Витошка“. Колегите ми питаха защо съм толкова мрачен, но не можех да им кажа истината.
Вечер се прибирах и я намирах седнала пред телевизора. Понякога я чувах да плаче тихо в банята. Не знаех какво да правя – дали да я прегърна или да избягам от този дом завинаги.
Една вечер чух как говори по телефона с леля Мария:
– Не знам как ще му го върна… Той всичко направи за мен… А аз…
Сърцето ми се сви. Спомних си всички онези години, когато тя жертваше всичко за мен. Но сега аз бях този, който трябваше да прощава.
Реших да поговоря с нея открито.
– Мамо, трябва да измислим нещо – казах ѝ една вечер. – Ако не върна парите до края на годината, ще ни вземат апартамента.
Тя кимна и избърса сълзите си.
– Ще започна работа пак в цеха – каза тя решително. – Ще помагам с каквото мога.
– Не можеш да стоиш права повече от час…
– Ще намеря нещо друго! – прекъсна ме тя. В очите ѝ проблесна онази позната упоритост.
Започнахме заедно да търсим решения. Тя започна да шие дрехи вкъщи и ги продаваше онлайн. Аз взех още няколко смени. Парите пак не стигаха, но поне вече бяхме екип.
С времето напрежението между нас намаля. Започнах да разбирам страха ѝ от болестта и отчаянието ѝ да избяга от реалността поне за малко. Но заемът тежеше като воденичен камък на врата ми.
Една вечер седнахме на балкона и гледахме светлините на София.
– Прости ми, Иване – каза тя тихо. – Знам, че те предадох.
– Не знам дали мога напълно да ти простя – отвърнах честно. – Но знам, че сме семейство и трябва да се борим заедно.
Тя ме прегърна силно.
Днес все още изплащам заема. Майка ми не се оперира навреме и здравето ѝ се влоши още повече. Понякога се питам дали постъпих правилно като ѝ дадох парите без контрол или просто трябваше да я оставя сама да решава съдбата си.
А вие как бихте постъпили? Може ли прошката да излекува такава рана или някои грешки остават завинаги между нас?