Между четири стени: Тежестта на спомените

– Мамо, не можеш вечно да живееш сама тук! – Гласът на Александър трепери по телефона, а аз стискам слушалката така, сякаш ако я пусна, ще се разпадна на парчета.

– Тук ми е домът, Сашо. Не разбираш ли? – прошепвам, докато гледам към стария килим, по който още личат следите от първите стъпки на сина ми. Всяка мебел, всяка драскотина по стената носи история. Тук, в този двустаен апартамент в Люлин, съм преживяла всичко – първата ни семейна Коледа с Иван, първият учебен ден на Александър, последната ни вечеря заедно преди Иван да си отиде завинаги.

Александър настоява да се преместя при него в Пловдив. „Ще ти е по-лесно, мамо. Ще си близо до мен и до малкия.“ Малкият – внучето ми Борис, което виждам само по видеоразговори. Сърцето ми се свива всеки път, когато го чувам да казва „бабо“, а аз не мога да го прегърна.

Но как да оставя всичко тук? Как да изтрия четиридесет години живот? Всяка сутрин ставам рано и сядам до прозореца с изглед към панелните блокове. Гледам как слънцето се прокрадва между бетонните стени и си спомням как Иван ме целуваше по челото преди работа. Как Александър тичаше по коридора с раницата си и се спъваше в изтърканите чехли на баща си.

– Мамо, не можеш да живееш само със спомените! – настоява Александър при всяко идване. – Апартаментът е стар, асансьорът пак не работи. А ако ти стане лошо?

– Ще се оправя – отвръщам твърдо, но гласът ми трепери. Знам, че е прав. Наистина е трудно сама. Понякога нощем се будя от тишината и се чудя дали някой ще разбере, ако нещо ми се случи.

Съседката Мария от горния етаж често ми носи супа или ме кани на кафе. „Не си сама, Лиляна“, казва тя. Но истината е, че самотата се е впила в мен като студ през зимата. Дори когато сме заедно с Мария или другите съседки на пейката пред блока, усещам празнотата.

Преди няколко дни Александър дойде с Борис. Малкият тичаше из стаята и се радваше на старите играчки на баща си. – Тате, виж! – извика той и извади от шкафа плюшеното мече с откъснатото ухо. Александър се усмихна тъжно.

– Помниш ли го? – попитах го аз.

– Как да не помня? – отвърна той. – Ти го заши пет пъти.

Седнахме тримата на дивана и за миг всичко беше както преди. Но после Александър ме погледна сериозно:

– Мамо, трябва да решиш. Не мога да те оставя тук сама. Ако не заради себе си, поне заради Борис.

Думите му ме пронизаха. Знам, че ме обича и иска най-доброто за мен. Но как да избера между миналото и бъдещето? Ако продам апартамента, ще загубя всичко, което съм била. Ако остана – ще пропусна възможността да бъда част от живота на сина и внука си.

Вечерта седнах пред стария албум със снимки. Пръстите ми трепереха, докато разлиствах страниците – сватбената ни снимка с Иван, първата ни кола „Лада“, Александър с ученическа униформа пред входа… Сълзите ми капеха върху пожълтелите снимки.

– Иванче… – прошепнах в тъмното. – Какво би направил ти?

Тишината беше оглушителна. Само тиктакането на часовника и далечният шум от трамвая нарушаваха покоя.

На следващия ден Мария ме покани на кафе у тях. Седнахме на балкона ѝ и тя ме погледна сериозно:

– Лили, страх те е от промяната. Всички ни е страх. Но животът не чака.

– Ами ако не мога да свикна? Ако там съм още по-сама?

– Ще имаш семейството си. Това е най-важното.

Вечерта пак говорих с Александър по телефона.

– Мамо, знам колко ти е трудно. Но Борис те чака. И аз те чакам.

Сълзите ми потекоха безшумно.

– Ще помисля… – казах тихо.

Дните минават в колебание. Ходя из апартамента и сякаш всяка вещ ме дърпа назад – чашата с отчупено ухо, която Иван винаги ползваше; детската рисунка на Александър залепена на хладилника; старият радиатор, който все още трака през зимата…

Но после се сещам за Борис – за смеха му, за малките му ръчички, които никога не съм държала достатъчно дълго.

Сега стоя до прозореца и гледам как децата играят долу пред блока. Чувствам се като призрак между два свята – този на спомените и този на възможностите.

Мога ли да започна отначало? Или ще остана затворена между четири стени, докато всичко около мен избледнее?

Кажете ми… Вие бихте ли имали сили да оставите всичко познато зад гърба си? Или спомените са по-важни от бъдещето?