Между минутите и стените: Животът ми в сянката на свекърва ми

– Пак си закъсняла с пет минути, Мария! – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, пронизваше въздуха още преди да съм успяла да затворя входната врата. Беше понеделник сутрин, а аз се връщах от магазина с хляб и кисело мляко, които тя беше поръчала още снощи. Пет минути. Само толкова бях закъсняла, но в този дом всяка минута се броеше като грях.

Погледнах я – стройна жена на шейсет и две, с остри скули и поглед, който можеше да те разчлени на съставни части. Съпругът ми, Николай, беше вече на работа, а аз бях оставена сама на милостта ѝ. Всяка сутрин започваше така – с упрек, с контрол, с усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра.

– Извинявай, госпожо Димитрова, имаше опашка – промълвих тихо, но тя вече беше обърнала гръб и подреждаше продуктите по свой ред в шкафа.

– Ако не можеш да се справиш с елементарни задачи, как ще гледаш семейство? – прошепна тя, но думите ѝ се забиха като игли в гърдите ми.

Преди година мечтаех за дом, изпълнен с любов и топлина. След сватбата ни с Николай обаче той настоя да живеем при майка му – „докато съберем пари за наше жилище“. Съгласих се, защото го обичах и вярвах, че ще издържа. Но още първата вечер разбрах, че съм попаднала в капан.

– В този дом има правила – каза тя строго. – Вечерята е в седем. Не обичам закъснения. Чисти се всеки ден. Искам ред.

Седяхме тримата на масата, а аз усещах как всяка хапка ми заседна в гърлото. Николай мълчеше, вперен в телефона си. Опитах се да се усмихна, но усмивката ми увисна във въздуха.

С времето нещата не се подобриха. Госпожа Димитрова следеше всяко мое движение – кога ставам, кога излизам, колко време прекарвам в банята. Ако се забавех с чистенето или не подредях чашите по нейния начин, получавах ледени забележки.

Една вечер Николай се прибра по-късно от обикновено. Бях приготвила любимата му мусака и чаках да седнем заедно. Свекърва ми обаче вече беше вечеряла и остави чинията му в микровълновата.

– Защо не ме изчакахте? – попита той учудено.

– Тук не чакаме никого – отговори тя сухо. – Който закъснее, яде сам.

Погледнах го умолително, но той само сви рамене и седна мълчаливо до мен. Тази вечер плаках дълго в банята. Чувствах се невидима и ненужна.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми звъняха все по-рядко – нямах какво да им разкажа освен ежедневните битки за малко свобода. Майка ми ме питаше по телефона:

– Добре ли си, Мария? Не звучиш щастлива.

– Всичко е наред – лъжех я. – Просто е напрегнато.

Истината беше, че се чувствах като гостенка в собствения си дом. Всяка сутрин ставах рано, за да не ѝ преча. Готвех по нейните рецепти, чистех по нейните правила. Дори дрехите си простирах само когато тя разреши.

Един ден не издържах и казах на Николай:

– Не мога повече така! Имам нужда от малко лично пространство…

Той въздъхна тежко:

– Знам, Мария… Но сега не можем да си позволим друго жилище. Майка ми е трудна понякога, но го прави за наше добро.

– За наше добро? – гласът ми трепереше от отчаяние. – Аз вече не знам коя съм!

Той замълча и излезе от стаята. Останах сама със стените и тишината.

С времето започнах да усещам как губя себе си. Престанах да мечтая, престанах да се усмихвам истински. Дори когато Николай ме прегръщаше вечер, усещах студ между нас.

Една сутрин свекърва ми ме хвана да плача в кухнята.

– Какво ти е? – попита тя рязко.

– Просто… трудно ми е – признах за първи път.

Тя ме погледна дълго и каза:

– И на мен не ми е лесно. Но това е животът – компромиси и търпение.

Замислих се над думите ѝ. Колко компромиси са нужни? Колко търпение трябва да имаш, преди да изгубиш себе си напълно?

Днес стоя до прозореца и гледам как дъждът барабани по стъклото. Николай пак е на работа, а госпожа Димитрова подрежда чашите в шкафа. Вече не броя минутите до следващия упрек – броя дните до момента, в който ще намеря сили да поискам промяна.

Колко още трябва да жертвам заради мира в семейството? И струва ли си тази жертва, ако накрая остана сама със себе си?