Между страха и вярата: Как намерих покой сред нежеланото внимание на съседа

— Пак ли той? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато държеше в ръка поредния букет карамфили, оставен пред вратата ни. Очите му горяха от гняв, а аз стоях безмълвна, стиснала престилката си така силно, че кокалчетата ми побеляха.

— Не знам какво да правя вече, Петре — прошепнах, усещайки как сълзите напират в очите ми. — Не съм го канила, не съм му давала повод…

Той хвърли цветята в кофата за боклук и излезе, тръшкайки вратата. Останах сама, с пулсиращо сърце и усещане за вина, което не можех да обясня. Как се стигна дотук? Аз, Мария от малкото село край Пловдив, винаги съм била тиха и незабележима. Но откакто новият ни съсед — Георги — се нанесе отсреща, спокойствието ми се изпари.

Първо беше усмивката му на улицата. После — комплиментите за градината ми. След това започнаха подаръците: буркан мед, домашно сирене, а после и цветята. Всеки път отказвах учтиво, но той не спираше. Селото е малко — всички се познаваме, но никога не съм си позволявала дори да погледна друг мъж.

— Марийке, ти хубава жена си, ама трябва да си по-строга! — шепнеше ми свекърва ми, като разбираше за случките. — Мъжете са като кучета — ако им дадеш хляб веднъж, ще идват пак!

Но как да бъда строга, когато ме е страх? Страх ме беше не толкова от Георги, колкото от това какво ще си помислят хората. А най-много ме беше страх от Петър — от неговия гняв и недоверие.

Вечерите ни вече не бяха същите. Петър мълчеше, гледаше ме подозрително. Аз се молех наум: „Господи, дай ми сили да премина през това изпитание!“. Започнах да ходя по-често в църквата. Отец Стефан ме изслушваше търпеливо.

— Дъще, изпитанията идват при тези, които могат да ги понесат — каза ми веднъж той. — Не си виновна за чуждата слабост. Моли се за мир в дома ти.

Но мирът беше далеч. Една вечер Петър се върна по-рано от работа и завари Георги пред портата ни с още един букет.

— Какво правиш тук? — изрева Петър.

Георги се смути:
— Исках само да поздравя Мария… тя е добра съседка…

— Моята жена няма нужда от твоите поздрави! — Петър го изблъска грубо.

Селото гъмжеше от слухове на следващия ден. Жените на площада ме гледаха с любопитство и укор. Децата ни започнаха да се прибират разплакани — някой им казал, че майка им е „развалница“.

Тогава рухнах. Затворих се в стаята и плаках цяла нощ. На сутринта коленичих пред иконата на Света Богородица и се молих дълго:

— Дай ми сили да простя на всички — и на Георги, и на Петър, и на себе си…

След тази нощ нещо се промени в мен. Реших да говоря открито с Петър.

— Петре, аз те обичам. Не съм виновна за това, което става. Ако не ми вярваш — кажи ми го в очите!

Той ме погледна дълго — очите му бяха уморени.

— Вярвам ти… Просто не знам как да се справя с това… Чувствам се безсилен.

Прегърнах го. За първи път от месеци усетих топлина между нас.

На следващия ден отидох при Георги.

— Моля те, спри! Не искам подаръци, не искам внимание! Имам семейство и то е най-важното за мен!

Той ме изгледа тъжно:
— Извинявай, Мария. Не съм искал да ти навредя.

След този разговор всичко постепенно утихна. Хората спряха да шушукат. Децата ни пак играеха спокойно навън. Всяка вечер палех свещичка пред иконата и благодарях за мира у дома.

Сега знам — понякога животът ни подлага на изпитания, които изглеждат непоносими. Но с вяра и откритост можем да ги преодолеем.

Питам се: Колко често допускаме страхът и недоверието да разрушат най-ценното? А вие как бихте постъпили на мое място?