Мога ли да простя на мъжа, който разби сърцето ми?

— Как можа, Иване? Как можа да ми причиниш това? — гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми, докато стоях пред него в нашата малка кухня в Пловдив. Мирисът на кафе, който обикновено ме успокояваше сутрин, сега ми се струваше задушлив и горчив.

Иван стоеше срещу мен, с наведена глава и ръце, стиснати в юмруци. Не можеше да ме погледне в очите. Току-що беше признал – след седмици на студени погледи, къси отговори и нощи, в които се преструвахме на заспали, за да не говорим. „Беше грешка, Мария… Моля те, прости ми. Не знам какво ми стана.“

В този момент светът ми се срина. Десет години брак, две деца, общи спомени от студентските години във Велико Търново, безброй вечери с приятели и семейни празници – всичко това сякаш изчезна. Виждах само предателството. Виждах себе си – онази Мария, която винаги прощаваше дребните му забрави, която се грижеше за всичко у дома, която вярваше, че любовта им е по-силна от всичко.

— С кого беше? — попитах тихо, макар да не исках да знам.

— С колежката от офиса… Даниела. Стана веднъж… после още веднъж… — гласът му беше едва доловим.

Усетих как коленете ми омекват. Седнах на стола и се загледах в пода. Децата спяха горе. Не исках да ги събудя. Не исках те да разберат какво се случва между мама и тати.

— Защо? — прошепнах. — Какво не ти дадох? Какво ти липсваше?

— Не знам… Просто… чувствах се изгубен. Работата ме притискаше, ти беше все уморена… Исках да избягам от всичко за малко. Но разбрах колко съм сгрешил. Обичам те, Мария. Само теб.

Думите му ме пронизаха като нож. Всяка жена би искала да чуе „обичам те“, но не и след такова признание. В главата ми се въртяха хиляди мисли – как ще кажа на майка си? Как ще погледна свекърва си в очите? Как ще обясня на децата защо татко спи на дивана?

Следващите дни бяха мъгла. Иван се опитваше да бъде мил – носеше цветя, готвеше вечеря, прибираше децата от училище. Аз бях като сянка – вършех всичко по навик, но вътре в мен бушуваше буря. Майка ми забеляза промяната още първия път, когато дойде на гости.

— Миме, какво става? Не си добре — попита тя една вечер, докато миехме чиниите.

— Нищо, мамо… Просто съм уморена — излъгах.

Но тя не се отказа. След няколко дни ме хвана за ръката и каза:

— Ако имаш нужда да говориш с някого… знаеш, че винаги съм тук.

И тогава избухнах в сълзи. Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна силно и каза:

— Мъжете са слаби понякога… Но ти трябва да решиш дали можеш да живееш с това. Никой друг не може да го направи вместо теб.

Тези думи ме преследваха дни наред. Иван не спираше да се извинява. Писахме си дълги съобщения през деня – той обещаваше промяна, аз му казвах колко боли. Вечерите бяха най-тежки – когато децата заспиваха и оставахме сами в тишината на апартамента.

Една вечер той коленичи пред мен:

— Моля те, дай ми шанс да ти докажа, че мога да бъда по-добър човек. Ще ходя на терапия, ще направя всичко…

Погледнах го – този мъж, когото обичах толкова години, сега беше отчаян и уязвим. Виждах страха в очите му – страхът да не изгуби семейството си.

Но виждах и себе си – уморена жена на 35 години, която цял живот е правила компромиси заради другите. Кога беше дошъл редът някой да помисли за мен?

Започнахме семейна терапия при психолога Десислава Георгиева – препоръчаха ни я приятели. Първите срещи бяха трудни – Иван признаваше вината си, аз изливаха болката си. Деси ни учеше как да говорим един с друг без обвинения.

— Прошката не е забрава — каза тя веднъж. — Прошката е избор да продължиш напред без тежестта на миналото.

Но аз не знаех дали мога да простя истински. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Днес ще го оставя.“ Всяка вечер заспивах с надеждата: „Може би утре ще боли по-малко.“

Сестра ми Катерина беше категорична:

— Ако беше моят мъж, щях да го изгоня веднага! Не заслужаваш това!

Но приятелката ми Елена каза:

— Всички грешим… Ако го обичаш още и той наистина съжалява, може би си струва да опитате отново.

Чувствах се разкъсана между гнева и любовта си към Иван. Децата усещаха напрежението – малкият Виктор започна да се буди нощем и да търси ръката ми; Марияна рисуваше тъжни лица в тетрадката си.

Една вечер седнахме с Иван на балкона. Градът светеше под нас; беше тихо.

— Мислиш ли, че някога ще ми простиш? — попита той тихо.

Погледнах го дълго.

— Не знам… Може би никога няма да забравя. Но ако останеш до мен и всеки ден ми показваш, че заслужаваш доверието ми… може би ще успея да простя.

Той хвана ръката ми и я целуна.

Сега минаха три месеца от онзи ден. Все още боли. Все още има моменти, в които го гледам и си спомням всичко лошо. Но има и моменти на надежда – когато виждам как играе с децата или когато ме прегръща силно вечер.

Понякога се питам: „Дали правя правилното нещо? Дали прошката е слабост или сила?“

А вие какво мислите? Бихте ли простили на човек, който е разбил сърцето ви?