На тридесет: Изборът между кариера и семейство – Историята на Мария

– Пак ли ще работиш до късно, Мария? – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато аз нервно разбърквах кафето си. Беше неделя сутрин, а аз вече мислех за предстоящата седмица в офиса.

– Имам важен проект, мамо. Не мога да си позволя да изоставам – отговорих, опитвайки се да не срещна погледа ѝ.

– А кога ще си позволиш да живееш? Кога ще ни зарадваш с внуци? – баща ми се намеси от другия край на масата, с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

В този момент сякаш въздухът се сгъсти. Погледнах ги – двама възрастни хора, които цял живот са работили честно, отгледали са ме с любов и са мечтали за простички неща: дом, семейство, деца. А аз? Аз бях на тридесет и две, с две висши образования, мениджър в голяма софийска фирма, но без съпруг, без деца, без „нормален“ живот според тях.

Винаги съм била различна. Още от малка мечтаех да покорявам света, а не да готвя мусака и да плета чорапи. Когато получих първата си стипендия за Софийския университет, майка ми плака от радост. После плака и когато отказах предложението за брак на Петър – момчето от съседния вход, което всички харесваха. „Той е добър човек, Мария!“, повтаряше тя. Но аз исках повече.

Работата ме погълна. Станах най-младият ръководител на отдел в нашата фирма. Пътувах по семинари в чужбина, водех екипи, подписвах договори. Колегите ми завиждаха, приятелките ми казваха, че съм пример за подражание. Но всяка вечер се прибирах в празния си апартамент и слушах ехото на собствените си мисли.

– Не ти ли липсва нещо? – веднъж ме попита най-добрата ми приятелка Даниела, докато пиехме вино на терасата ѝ.

– Какво например?

– Някой, който да те чака у дома. Дете, което да те нарича „мамо“.

Замълчах. Истината беше, че понякога усещах празнина. Но не знаех дали тя идваше от мен или от очакванията на всички около мен.

Всяка Коледа разговорите вкъщи се въртяха около едно и също:

– Мария, годините минават…
– Знаем, че работата ти е важна, но…
– Няма ли някой специален човек?

Понякога избухвах:

– Защо никога не ме питате дали съм щастлива така? Защо винаги трябва да съм като всички останали?

Майка ми плачеше тихо. Баща ми мълчеше с наведена глава.

Една вечер се прибрах по-късно от обикновено. Вратата беше отключена – майка ми беше дошла да остави буркани с лютеница и компоти. Намерих бележка на масата: „Марийче, обичаме те каквато и да си. Но ни липсваш.“

Седнах на пода и заплаках. За първи път осъзнах колко тежи изборът ми – не само за мен, а и за тях. Те не разбираха света ми, но ме обичаха въпреки това.

Минаха месеци. Работата стана още по-натоварена – нов проект, нови отговорности. Запознах се с Иван – колега от друг отдел. Харесах го веднага: умен, забавен, амбициозен. Започнахме да излизаме. За първи път от години се почувствах истински жива.

Но скоро се появиха старите страхове. Иван искаше семейство. Искаше деца. Аз не бях сигурна дали мога да дам това.

– Мария, защо винаги бягаш? – попита ме една вечер той.
– Не знам дали мога да бъда добра майка… Не знам дали това е моят път.
– А ако изпуснеш шанса си?

Този въпрос ме преследваше дълго след като той си тръгна.

Сега стоя тук – на тридесет и две години, между два свята. Светът на родителите ми – сигурен, топъл, но тесен за мечтите ми. И моят свят – динамичен, изпълнен с възможности, но самотен понякога.

Питам се: може ли една жена в България да бъде щастлива, ако избере себе си пред традицията? Или винаги ще носим вината за чуждите очаквания?

Какво бихте избрали вие?