Най-добрата ми приятелка се омъжи за бившия ми – и тогава разбрах истината

– Не мога повече, Ива! – гласът на Мария се разпадаше на хлипове, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше късна есенна вечер, вятърът блъскаше по прозорците на малкия ми апартамент в София, а аз усещах как стомахът ми се свива. Не бях чувала Мария от месеци, откакто тя и Петър се ожениха. Беше ми трудно да приема, че най-добрата ми приятелка се омъжи за бившия ми, но се опитах да продължа напред. Или поне така си мислех.

– Какво се е случило? – попитах тихо, макар че вече усещах, че нещо не е наред. В гласа ѝ имаше нещо отчаяно, нещо, което ме върна години назад, когато трите ни съдби се преплетоха по най-неочаквания начин.

Всичко започна преди пет години. Тогава бяхме неразделни – аз, Мария и Петър. Познавахме се още от университета, а след дипломирането си останахме близки. Петър беше чаровен, амбициозен, винаги с усмивка на лицето. Влюбих се в него, без дори да разбера кога. Започнахме връзка, която за мен беше всичко. Мария беше до мен през цялото време – слушаше ме, когато се карахме с Петър, даваше ми съвети, дори ме убеждаваше да му простя, когато той закъсняваше или забравяше важни дати.

Но нещата се промениха. Един ден, докато се разхождахме в Борисовата градина, Петър ми каза, че има нужда от пространство. Че не е сигурен в чувствата си. Беше като удар в стомаха. Опитах се да го задържа, но той си тръгна. Мария беше до мен, държеше ръката ми, плаках на рамото ѝ. Не подозирах, че няколко месеца по-късно ще ги видя заедно – ръка за ръка, усмихнати, сякаш нищо не се е случило.

– Не исках да те нараня, Ива – каза ми Мария тогава, с очи, пълни със сълзи. – Просто се случи. Не можах да го спра.

Болеше ме, но се опитах да простя. Казвах си, че щом са щастливи, аз трябва да ги оставя. Започнах нова работа в рекламна агенция, запознах се с нови хора, дори излизах на срещи. Но никога не успях напълно да забравя Петър. Или предателството на Мария.

Сватбата им беше скромна – в малка църква в Банкя, само с най-близките. Не бях поканена. Майка ми ме убеждаваше, че така е по-добре, че трябва да затворя тази страница. Но всяка вечер, когато се прибирах в празния си апартамент, усещах как самотата ме задушава.

Годините минаваха. Виждах Мария от време на време – случайно на улицата или в някое кафене. Винаги беше напрегната, усмивката ѝ беше изкуствена. Петър не го бях виждала отдавна. Чувах само слухове – че работи много, че често пътува, че не се прибира навреме. Майка ми, която живееше в съседния блок с тях, понякога ми разказваше, че Мария изглеждала уморена, че често я виждала да плаче на балкона.

И ето ме сега, години по-късно, слушаща как Мария плаче по телефона.

– Той… той не е този, за когото го мислех, Ива. – Гласът ѝ беше едва доловим. – Винаги е бил влюбен в теб. Дори когато се оженихме, усещах, че мислите му са другаде. Опитах се да го променя, да го накарам да ме обича, но не успях. Вчера ми каза, че иска да се разведе. Че иска да бъде с теб.

Сърцето ми заби лудо. Не знаех какво да кажа. Всичко, което бях погребала дълбоко в себе си, изплува на повърхността. Спомних си всички онези вечери, в които се питах дали някога ще го забравя. Спомних си болката, предателството, самотата.

– Мария, аз… – започнах, но тя ме прекъсна.

– Не искам да го виждам повече. Не искам да го чувам. Но трябваше да знаеш. Той ще те потърси. Моля те, не му позволявай да те нарани, както нарани мен.

След този разговор не можах да заспя. Въртях се в леглото, мислите ми препускаха. Какво щях да направя, ако Петър наистина ме потърси? Щях ли да му простя? Щях ли да мога да погледна Мария в очите отново?

Два дни по-късно телефонът ми иззвъня. Беше Петър. Не вдигнах. После получих съобщение: „Ива, трябва да поговорим. Моля те.“

Срещнахме се в малко кафене на ул. „Граф Игнатиев“. Беше нервен, не спираше да върти чашата си с кафе.

– Съжалявам за всичко, което се случи – започна той. – Знам, че те нараних. Знам, че и Мария нараних. Но не мога да живея повече така. Обичам те, Ива. Винаги съм те обичал.

Гледах го и се чудех дали да му повярвам. Дали човек може да се промени? Дали любовта е достатъчна, за да заличи всичко, което се е случило?

– Петър, не знам дали мога да ти простя. Не знам дали мога да простя и на себе си, ако ти дам втори шанс – казах тихо.

Той протегна ръка, но аз се дръпнах. В този момент осъзнах, че не искам да се връщам назад. Че не искам да бъда част от този омагьосан кръг на болка и предателство.

Излязох от кафенето, вдишах дълбоко студения въздух и се почувствах свободна. За първи път от години.

Вечерта Мария ми писа: „Благодаря ти, че не избра него. Благодаря ти, че избра себе си.“

Седя на прозореца, гледам светлините на града и се питам: Колко пъти трябва да простим, преди да изберем себе си? Колко струва едно приятелство и може ли любовта да го оправдае? Какво бихте направили вие на мое място?