Не искам да се примиря с работа, която мразя

— Бенджамин! — извиках за трети път, докато се опитвах да задържа тежките торби с покупки и да не изпусна ключовете на пода. В апартамента беше тихо, само телевизорът в хола бучеше някакво предаване за ремонти. — Бенджамин! — повторих, този път по-остро.

Никакъв отговор. Стиснах зъби, затворих вратата с крак и се запътих към кухнята. Торбите се впиха в ръцете ми, а умората от деня ме притискаше като мокро одеяло. Оставих покупките на плота и се облегнах на шкафа. В този момент осъзнах колко много мразя всичко това — не само работата си в счетоводната кантора, но и усещането, че съм сама във всичко.

— Можеше поне да помогнеш! — извиках към хола.

Бенджамин се появи на прага, с дистанционното в ръка и безизразно лице.

— Не чух, извинявай. Беше интересно по телевизията.

Погледнах го — човекът, с когото живея вече пет години. Някога го обичах до полуда, а сега… Сега сякаш бяхме двама непознати, които делят един хладилник и една баня.

— Всеки ден е едно и също — прошепнах повече на себе си. — Работя като луда, връщам се вкъщи, върша всичко сама… За какво?

Той вдигна рамене.

— Не е толкова зле. Имаш стабилна работа, хубава заплата…

— Хубава заплата? — прекъснах го. — Парите не са всичко! Не издържам повече там! Всеки ден е като наказание.

Той въздъхна и се върна към телевизора. Ядосах се още повече. Не беше само работата — беше усещането, че никой не ме чува, че всичко е застинало и безнадеждно.

Седнах на кухненския стол и зарових лице в ръцете си. Спомних си първия си работен ден в кантората — бях изпълнена с надежда, че ще уча нови неща, ще се развивам. Сега обаче всяка сутрин ставах с тежест в гърдите. Колегите ми бяха студени, шефката — вечно недоволна. Работата беше еднообразна и безсмислена.

Майка ми винаги казваше: „Кристина, важното е да имаш сигурност.“ А аз се чудех кога сигурността стана по-важна от щастието.

На следващия ден отидох на работа с мисълта, че трябва нещо да се промени. В офиса всички изглеждаха като сенки — сиви лица пред компютрите, без усмивки, без думи. Седнах на бюрото си и започнах да прехвърлям фактури. В един момент колежката ми Мария прошепна:

— Чу ли? Ще има съкращения.

Погледнах я стреснато.

— Кого?

— Не знам още… Но шефката е много напрегната.

В този момент усетих как страхът се смесва с надежда. Ами ако ме съкратят? Ще е ужасно… или може би ще е шанс да започна наново?

След работа вървях по булеварда към вкъщи и гледах хората около мен — продавачката на цветя пред метрото, момчето с китара до книжарницата, възрастната жена с торбички от пазара. Всички те изглеждаха по-живи от мен.

Вечерта седнах срещу Бенджамин на масата.

— Искам да напусна работа — казах тихо.

Той ме погледна така, сякаш съм полудяла.

— Ти сериозно ли? Как ще плащаме наема? Какво ще правиш?

— Не знам още… Но не мога повече така. Не мога да живея като робот.

Той млъкна. В очите му видях страх — не само за парите, а и за това какво ще стане с нас двамата.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Седнахме на балкона с кафе.

— Мамо, мисля да напусна работа.

Тя остави чашата си и ме погледна строго:

— Кристина, ти луда ли си? В тези времена? Хората се молят за работа!

— Но аз не съм щастлива…

— Щастието не плаща сметките! — отсече тя.

Погледнах я и осъзнах колко различни сме станали. За нея животът беше оцеляване. За мен — търсене на смисъл.

Дните минаваха в колебания и безсънни нощи. Започнах да търся обяви за работа в интернет — нещо различно, нещо творческо. Писах мотивационни писма, пращах CV-та. Никой не отговаряше.

Една вечер Бенджамин ме попита:

— Ами ако не намериш нищо? Ако останем без пари?

Погледнах го и за първи път казах на глас това, което ме измъчваше:

— По-добре бедна и жива, отколкото богата и мъртва отвътре.

Той замълча дълго. После каза:

— Може би трябва да рискуваш. Аз… ще опитам да те подкрепя.

В този момент разбрах, че понякога най-големият страх е просто да поискаш помощ.

След още две седмици подадох молбата си за напускане. Шефката ми гледаше невярващо:

— Кристина, ти си луда! Знаеш ли колко хора мечтаят за твоето място?

— Може би… Но аз мечтая за друг живот.

Излязох от офиса със сълзи в очите — от страх, но и от облекчение. Вървях по улицата и усещах как дишам за първи път от години.

Сега пиша тази история от малкото кафене до пазара „Красно село“. Работя като фрийлансър — преводи, писане на статии, малко дизайн. Пари има по-малко, но всяка сутрин ставам с желание. Бенджамин все още е до мен — не винаги ме разбира напълно, но вече ме слуша повече. Майка ми още клати глава, но понякога ми носи домашни курабийки „за кураж“.

Понякога се чудя дали направих правилния избор. Но когато виждам усмивката си в огледалото сутрин, знам че поне живея истински.

А вие? Колко дълго бихте търпели работа, която ви убива отвътре? Струва ли си сигурността цената на душата ви?