Невидимата битка на Мария: Детската учителка на ръба

– Софи, защо пак си сама в ъгъла? – гласът ми трепери, докато се навеждам до малкото момиченце, което отново е свило колене до стената на нашата група „Слънчице“. В ръцете си стиска измачкано плюшено мече, а очите ѝ са пълни с онзи особен блясък, който познавам твърде добре – болка, която не може да се изрече.

– Нищо ми няма, госпожо Мария – прошепва тя и се опитва да се усмихне. Но усмивката ѝ е като сянка – бърза, неуверена и изчезваща.

В този момент вратата се отваря шумно. Майката на Софи – Даниела – влиза с бързи крачки, без да ме погледне. Винаги е така – оставя я сутрин рано и я взима последна вечерта. Никога не пита как е минал денят, никога не се задържа повече от минута. Веднъж я чух да говори по телефона пред входа: „Не мога да се занимавам с това дете, имам работа.“

Софи не плаче. Тя просто гледа през мен, сякаш съм въздух. Виждам себе си в нея – аз също бях дете, което чакаше някой да го забележи. Може би затова не мога да я оставя.

Вечерта, когато всички деца вече са си тръгнали, седя сама в празната стая и разлиствам тетрадката с бележки за всяко дете. За Софи пиша: „Тиха, затворена, често тъжна. Не играе с другите. Забелязани синини по ръцете.“ Ръката ми трепери. Знам какво трябва да направя – да говоря с директора, може би дори със социалните. Но страхът ме парализира. Какво ще стане със Софи? А с мен?

На следващия ден решавам да поговоря с Даниела. Хващам я на излизане:
– Извинете, може ли за малко?
Тя ме поглежда студено:
– Бързам.
– Забелязах, че Софи е доста тъжна напоследък…
– Това не е ваша работа! – прекъсва ме рязко и излиза.

Оставам сама във фоайето, а сърцето ми бие лудо. Чувствам се безсилна и ядосана. Защо никой не вижда това дете? Защо всички си затварят очите?

В следващите дни започвам да наблюдавам още по-внимателно. Софи идва все по-умълчана. Един ден забелязвам нова синина на врата ѝ. Не издържам повече и отивам при директорката – госпожа Иванова.

– Госпожо Иванова, трябва да поговорим за Софи…
Тя въздъхва тежко:
– Мария, знам че ти пука, но трябва да сме внимателни. Ако подадем сигнал и нищо не се докаже, майката може да ни съди.
– Но ако не направим нищо?
– Ще говорим със социалните, но тихо…

Излизам от кабинета ѝ още по-объркана. Вечерта не мога да заспя. Мисля за Софи, за себе си като дете, за всички онези невидими битки, които никой не вижда.

На следващата сутрин получавам обаждане от социалните служби. Искат да говорят с мен. Разказвам им всичко – за синитенините, за поведението на майката, за страха в очите на Софи.

След няколко дни Даниела идва разярена в градината:
– Как смееш да ровиш в личния ми живот? Ще те уволнят!
Гласът ѝ кънти из коридора. Колежките ми се споглеждат притеснено. Чувствам се като предателка, но знам, че нямам избор.

Софи вече почти не говори. Само ме гледа с онзи тъжен поглед и сякаш мълчаливо ме моли за помощ.

Минават седмици в напрежение. Социалните идват няколко пъти, говорят с Даниела, с мен, с директорката. В един момент научавам, че бащата на Софи е починал преди година при катастрофа и оттогава майката е изпаднала в депресия и агресия.

Една сутрин Софи не идва. Следобед научавам от директорката:
– Социалните са я взели временно при приемно семейство.
Сърцето ми се свива от болка и облекчение едновременно.

Дълго време след това мисля за Софи. За всички деца като нея. За нас – учителите – които често сме единствената им надежда.

Сега стоя пред празната стая и се питам: Колко още деца страдат в тишина? И ще имаме ли някога смелостта да ги спасим навреме?