Никога няма да управляваш живота ми: История за майка, снаха и изгубено равновесие

— Не можеш да ми казваш какво да правя в собствения си дом! — гласът на Мария отекна в коридора, докато аз стоях пред вратата на кухнята, стиснала престилката си до побеляване на кокалчетата. Сърцето ми биеше лудо, а в гърдите ми се надигаше онова старо, познато чувство — страхът да не изгубя всичко отново.

Преди петнайсет години животът ми се преобърна за миг. Синът ми, Георги, загина в катастрофа на магистралата край Пловдив. Беше млад, умен, с бъдеще пред себе си. Остави след себе си малко момче — моят внук Даниел, и съпругата си Мария. Тогава обещах на себе си и на Бог, че ще дам всичко от себе си за това дете. Може би тогава започна всичко — моето безкрайно желание да контролирам, да предпазя, да не допусна нова загуба.

Мария беше млада вдовица, едва на двадесет и седем. Първите години живеехме заедно в нашата стара къща в Кюстендил. Аз готвех, чистех, водех Даниел на училище. Мария работеше като медицинска сестра и често се прибираше късно. Понякога я чувах как плаче нощем, но никога не говореше за болката си. Аз също не говорех за своята.

С времето Даниел порасна. Приеха го в Софийския университет, а аз се гордеех с него като с роден син. Помагах му с всичко — пращах му пари, готвех буркани с лютеница и компоти, които носеше в общежитието. Мария настояваше да го оставим да се оправя сам, но аз не можех. Не и след всичко, което бяхме преживели.

Когато Даниел завърши и започна работа като програмист, се запозна с Елица — хубаво момиче от Стара Загора. Скоро се ожениха и решиха да живеят отделно. Тогава усетих първата болка от истинската загуба — домът ми опустя, а аз останах сама с Мария. Тя също се промени — стана по-студена, по-резервирана. Започнахме да се караме за дреболии: кой ще плати сметките, какво ще ядем, кога ще идва Даниел на гости.

— Ти винаги мислиш, че знаеш най-добре! — каза ми веднъж Мария, докато миеше чиниите.
— Аз съм майка му! Знам какво е най-добро за него! — отвърнах аз с гняв.
— А някой пита ли го какво иска той? Или мен?

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко малко съм слушала другите около себе си.

С времето отношенията ни станаха още по-напрегнати. Когато Даниел и Елица обявиха, че чакат дете, аз изпитах радост и страх едновременно. Исках да бъда част от живота им, да помагам с бебето, да давам съвети. Но Елица беше различна — млада жена със собствено мнение, която не търпеше намеса.

— Мамо, моля те, не идвай без предупреждение — каза ми веднъж Даниел по телефона.
— Аз само исках да донеса супа на Елица! Тя е бременна!
— Разбирам, но тя има нужда от спокойствие. И аз също.

Тогава плаках цяла нощ. Чувствах се ненужна, излишна в собствения си живот. Започнах да се съмнявам във всичко — дали съм добра майка, добра баба, добра свекърва? Или просто една жена, която не може да пусне миналото?

Един ден Мария ме намери седнала на пейката пред блока ни.
— Какво има? — попита тя тихо.
— Изгубих всичко — прошепнах аз. — Първо Георги… после Даниел…
— Не си ги изгубила — каза тя и седна до мен. — Просто трябва да ги пуснеш.

Думите ѝ ме разтърсиха. Може би цял живот съм държала толкова здраво за хората около мен, че съм ги задушавала. Може би страхът да не остана сама ме е превърнал в човек, когото самата аз не харесвам.

Сега стоя пред огледалото в малката си стая и се питам: Кога загубих себе си? Кога любовта ми към семейството се превърна в борба за контрол? Мога ли някога да намеря прошка — към себе си и към тях?

Понякога си мисля: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или всяка майка е обречена да повтаря едни и същи грешки? Кажете ми — къде свършва грижата и започва контролът?