Никола, не бързай със сватбата: Как избягах от семейство, което искаше да ме притежава

— Не така, Мария! Сиренките трябва да са по-дебели, иначе Никола няма да ги хареса — гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, проряза утринната тишина като нож. Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, ръцете ми трепереха над купата с тесто. Беше неделя сутрин, а аз се опитвах да направя закуска за Никола, както всяка седмица, откакто живеехме заедно. Но този път не бях сама — цялото му семейство беше дошло „на гости“, без предупреждение.

— Мамо, остави я — опита се да се намеси Никола, но думите му увиснаха във въздуха. Баща му, строгият инженер Димитров, само изсумтя и се загледа в мен с онзи поглед, който казваше: „Ти не си достатъчно добра за сина ми.“

Сърцето ми биеше лудо. Опитвах се да не обръщам внимание на коментарите им — за това как не мога да готвя като тяхната баба от Пловдив, как не съм достатъчно домакиня, как работата ми като учителка е „несериозна“. Но този ден беше различен. Въздухът беше натежал от очаквания и неизказани обвинения.

Докато пържех сиренките, чух как майката на Никола прошепва на баща му:

— Трябва да побързат със сватбата. Колкото по-скоро я вържем за нашето семейство, толкова по-добре.

Сякаш някой ме заля с ледена вода. Не бях чувала досега толкова открито желание да бъда „притежавана“. В този момент разбрах — не става дума за любовта между мен и Никола, а за това да бъда част от тяхната система, тяхната собственост.

След закуската всички седнахме в хола. Госпожа Димитрова започна да разпитва:

— Мария, кога ще започнете да мислите за деца? Знаеш ли, че Никола вече е на 29? Не може да чака вечно.

— Ами… — опитах се да отговоря спокойно — още не сме говорили сериозно за това. Искам първо да се установим…

— Установяване? — прекъсна ме баща му. — Какво повече ти трябва? Имаш работа, имаш мъж до себе си. Жената трябва да ражда и да гледа дом!

Погледнах към Никола с надежда да ме защити. Той само сведе глава и замълча. В този момент почувствах как се задушавам. Всичко в мен крещеше да избягам.

Вечерта останахме сами. Седяхме на дивана, а аз не издържах повече:

— Никола, не мога така. Не мога да живея с усещането, че трябва постоянно да се доказвам пред твоето семейство. Чувствам се като вещ.

Той въздъхна тежко:

— Знам, Мария… Но те са ми родители. Искат най-доброто за мен.

— А за мен? За нас? — гласът ми трепереше. — Аз съм човек, не проект.

Той замълча дълго. После каза тихо:

— Може би просто трябва да се оженим и всичко ще се нареди.

В този момент разбрах — той не ме чуваше. За него решението беше компромис със себе си в името на спокойствието. За мен това беше предателство към собствената ми същност.

На следващата сутрин станах рано. Събрах няколко дрехи в раницата си и оставих бележка: „Обичам те, но не мога да бъда нечия собственост.“

Вървях по улиците на София със сълзи в очите и усещане за вина и облекчение едновременно. Знаех, че ще ме съдят — приятели, роднини, дори самият Никола. Но за първи път от месеци дишах свободно.

Минаха седмици. Никола ми звъня няколко пъти, пишеше ми съобщения: „Моля те, върни се!“, „Майка ми ще се промени!“, „Ще направя всичко за теб!“ Но аз вече знаех — промяната трябваше да дойде от него самия.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в Студентски град. Работя повече, виждам се с приятели и понякога вечерям сама със сиренки — моите сиренки, такива каквито аз ги обичам.

Понякога се питам: Ако бях останала, щях ли някога да бъда щастлива? Или щях цял живот да се боря с чужди очаквания?

А вие как бихте постъпили? Колко струва свободата ви?