„Няма да те пусна в апартамента си, защото никога няма да се отърва от теб!“ — Историята на една българска снаха
„Няма да те пусна в апартамента си, защото никога няма да се отърва от теб!“ — думите на свекърва ми, Мария, още кънтят в ушите ми. Стоях в малката кухня на панелката им в Люлин, стиснала чашата с чай така силно, че почти я счупих. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Съпругът ми, Иван, седеше до мен, мълчалив и напрегнат. Майка му стоеше срещу нас, ръцете ѝ скръстени пред гърдите, погледът ѝ — твърд като бетон.
— Мария, моля те — опитах се да говоря спокойно, макар гласът ми трепереше. — Знаеш колко ни е трудно. Плащаме наем за една стая при непознати хора, а ти държиш празен апартамент. Само докато съберем пари за собствено жилище…
— Не! — прекъсна ме тя рязко. — Знам ви аз вас младите. Ще влезете веднъж и после никога няма да излезете. После ще искате и нотариус да ви пиша…
Иван въздъхна тежко:
— Мамо, не сме такива хора. Просто ни е трудно. Аз работя по две смени, Деси също…
— Това не е мой проблем! — отсече тя. — Аз съм си спестявала цял живот за този апартамент. Ще го давам под наем, когато реша. А вие си гледайте работата.
В този момент почувствах как нещо вътре в мен се чупи. Не беше само отказът — беше недоверието, студенината, с която ни посрещна. Винаги съм знаела, че Мария е труден човек, но никога не съм си представяла, че ще бъде толкова безкомпромисна към собствения си син и към мен.
Върнахме се в нашата стая при леля Гинка — възрастна жена с котка и безкрайни истории за младостта си. Иван не каза нищо цяла вечер. Аз плаках тихо в банята, за да не ме чуе. Чувствах се унизена и безсилна. Какво повече можех да направя? Работех като учителка в детска градина, а Иван беше техник в сервиз за климатици. Заплатите ни стигаха едва-едва за наема и сметките.
Сутринта Иван ме прегърна:
— Ще се оправим някак, Деси. Не искам да се караме с майка ми…
— А аз не искам повече да живея така — прошепнах.
Дните минаваха бавно. Всяка вечер се прибирахме в чуждия дом, слушахме как леля Гинка се кара на котката си и се чудехме дали някога ще имаме свой покрив над главата си. Започнах да усещам как отношенията ни с Иван се променят — той ставаше все по-затворен, а аз все по-изнервена.
Една неделя реших да говоря с Мария сама. Отидох при нея с домашен кекс и надежда в сърцето.
— Мария, знам, че ти е трудно да ни се довериш — започнах внимателно. — Но ние сме семейство. Не искам нищо даром. Можем да ти плащаме наем…
Тя ме изгледа подозрително:
— Не става дума за парите, Десислава. Става дума за принципи. Ако веднъж ви пусна вътре, после как ще ви изгоня? Ами ако се разведете? Ако Иван остане сам? Всичко ще стане мое задължение…
— Но ние не мислим да се развеждаме! — възкликнах.
— Никой не мисли така в началото — отвърна тя сухо.
Тогава разбрах — страхът ѝ беше по-голям от доверието ѝ към нас. За нея апартаментът беше последната ѝ сигурност, последната ѝ власт над живота.
Върнах се при Иван със свито сърце.
— Не иска — казах тихо.
Той само кимна и стисна ръката ми.
Минаха месеци. Събирахме пари от всяка заплата, отказвахме си почти всичко. Приятелите ни започнаха да ни избягват — никой не обича гости в чужд дом с котка и миризма на нафталин.
Една вечер Иван се прибра по-късно от обикновено.
— Деси… Намерих една гарсониера в Надежда. Малка е, но можем да си я позволим на изплащане…
Очите ми се напълниха със сълзи — този път от радост.
— Ще я вземем! — казах твърдо.
След два месеца вече имахме ключове от нашия първи дом. Беше старичък апартамент с излющени тапети и скърцащ паркет, но беше нашият дом! Празнувахме с баница и евтино шампанско на пода.
Мария не дойде на новодомската вечеря. Изпрати ни само сухо съобщение: „Честито.“
Понякога още ме боли от нейния отказ и недоверие. Но вече знам: домът не е просто четири стени — той е мястото, където някой вярва в теб.
Питам се: Защо понякога най-близките хора са тези, които най-много ни нараняват? Вие бихте ли простили такова отношение или бихте затворили завинаги тази врата?