От бездната до светлината: Историята на една българка, която промени квартала си

– Мамо, къде ще спим тази нощ? – гласът на малкия ми син Виктор трепереше, докато стискаше ръката ми в тъмния вход на блока. Беше февруари, снегът се сипеше безмилостно, а аз стоях пред заключената врата на апартамента ни в Люлин, с две чанти и разбито сърце. Бившият ми съпруг, Костадин, беше сменил ключалката, след последния ни скандал. „Ти си виновна за всичко!“, крещеше той преди часове, докато хвърляше дрехите ми през прозореца. Съседите гледаха през пердетата си, но никой не посмя да се намеси.

В този момент осъзнах – останахме сами. Без дом, без пари, без приятели. Майка ми от години не ми говореше – не можеше да прости, че избрах Костадин пред мечтите си за университет. „Ти си срам за рода!“, повтаряше тя всеки път, когато се опитвах да ѝ се обадя. Баща ми почина от инфаркт преди три години. Сестра ми живееше в Германия и рядко се обаждаше.

С Виктор тръгнахме към автогарата. Там беше топло и светло, макар и шумно. Прекарахме нощта на една пейка, завити с одеяло, което една възрастна жена ни даде. Тя се казваше баба Пенка и беше бездомна от години. „Не се срамувай, момиче – всички тук сме били някога като теб“, прошепна тя и ми подаде парче хляб.

Следващите седмици бяха кошмар. Търсих работа навсякъде – чистачка, продавачка, дори миячка на коли. Никой не искаше жена с малко дете и без адресна регистрация. Виктор кашляше все по-силно, а аз се страхувах да го заведа в болница – нямах здравни осигуровки.

Една вечер, докато ровех в кофата зад супермаркета за изхвърлени зеленчуци, чух познат глас:
– Мария? Това ти ли си?
Обърнах се и видях Ива – бивша съученичка от гимназията. Беше облечена стилно, с лъскава чанта и скъпи обувки.
– Какво правиш тук? – попита тя шокирано.
– Животът ме доведе дотук – отвърнах тихо.
Ива не каза нищо повече, но на следващия ден ми донесе топла супа и дрехи за Виктор. Започна да идва всяка вечер и да ни носи храна. Един ден ме попита:
– Защо не потърсиш помощ от общината?
– Опитах… Но ме отпратиха – нямам документи, адрес…
– Ще ти помогна – каза тя твърдо.

С нейна помощ успях да подам молба за временен подслон. Настаниха ни в малка стая в общежитие за майки с деца. Не беше уютно – миришеше на мухъл и отчаяние, а жените там бяха съсипани от живота. Но поне имахме покрив над главата си.

Започнах работа като санитарка в болница „Св. Анна“. Работех нощни смени, а през деня водех Виктор на детска градина. Всяка стотинка броях внимателно – за хляб, лекарства, билет за автобуса…

Една сутрин видях баба Пенка пред входа на болницата – лежеше на земята, трепереща от студ. Никой не ѝ обръщаше внимание. Седнах до нея и я прегърнах.
– Не мога повече… – прошепна тя.
В този момент нещо в мен се пречупи. Разбрах, че не мога да гледам повече как хора като нея умират по улиците.

Започнах да говоря с други майки в общежитието. Всички имаха истории като моята – изгонени от мъже, предадени от роднини, забравени от държавата. Решихме да направим нещо заедно.

Първо започнахме малко – събирахме дрехи и храна за бездомните в квартала. После организирахме срещи с местната община – настоявахме за повече социални жилища и подкрепа за самотни майки. Много пъти ни затваряха вратата под носа.

– Вие сте просто едни мързеливи жени! – изкрещя веднъж един чиновник.
– Не сме мързеливи! Просто животът ни е смачкал! – отвърнах аз със сълзи в очите.

С времето към нас се присъединиха още хора – пенсионери, студенти, дори няколко учители от кварталното училище. Заедно създадохме „Движение за достоен живот“ – организация за подкрепа на бездомните и социално слабите в Люлин.

Първата ни голяма победа беше през декември миналата година – общината отпусна средства за ремонт на изоставена сграда, която превърнахме в приют за жени и деца. Там всяка вечер раздавахме топла супа и дрехи.

Медиите започнаха да пишат за нас. Един ден дори майка ми дойде пред приюта.
– Мария… Прости ми… – каза тя със сълзи на очи.
Прегърнах я силно. Знаех, че никога няма да забравя болката от миналото, но вече бях по-силна.

Днес Виктор е вече ученик във втори клас. Аз продължавам да работя като санитарка и ръководя движението ни. Понякога вечер сядам сама на пейката пред приюта и гледам към светлините на града.

Чудя се: Колко още жени като мен ще трябва да минат през ада, докато обществото ни прогледне? Кога ще спрем да се срамуваме от бедността и ще започнем да си помагаме истински?