От бездната на болестта до светлината на успеха: Историята на един български студент

– Мамо, не мога да дишам! – изкрещях през сълзи, докато се свличах на пода в коридора. Беше късна есен, а въздухът в панелката ни в Люлин беше тежък и влажен. Майка ми, Мария, се втурна към мен, лицето ѝ пребледняло от ужас. Баща ми, Георги, стоеше в другата стая и се преструваше, че гледа новините, но знаех, че слуша всяка моя въздишка.

Така започна всичко. На следващия ден ме закараха в болница „Александровска“, където след безброй изследвания и безсънни нощи ми поставиха диагноза – рядко автоимунно заболяване, което бавно разяждаше тялото ми. Лекарят, д-р Петрова, беше строга жена с остър поглед.

– Димитре, ще трябва да се бориш. Това няма да е лесно. Може би ще трябва да се откажеш от университета за известно време.

Светът ми се срина. Бях първокурсник във Факултета по математика и информатика – гордостта на семейството. Баща ми винаги повтаряше: „Ти ще си първият инженер в рода ни!“ А сега? Сега бях просто едно болно момче, което не можеше да се качи по стълбите без чужда помощ.

Майка ми не спираше да плаче нощем. Чувах я как шепне молитви в кухнята. Баща ми пък започна да се прибира все по-късно от работа. Веднъж го чух да казва на майка ми:

– Защо точно на нас? Защо на нашето дете? Какво сме сгрешили?

В онези дни се чувствах като товар за всички. Приятелите ми от университета постепенно спряха да ми звънят. Само Ива – момичето с къдрава коса от курса по програмиране – не ме забрави.

– Дими, няма да те оставя! – каза тя една вечер по телефона. – Ще ти нося лекции, ще учим заедно онлайн. Не се предавай!

Тези думи бяха като спасителен пояс. Започнах да уча от вкъщи, въпреки болките и умората. Майка ми носеше чай и ме завиваше с одеяло, а баща ми мълчаливо оставяше плодове до лаптопа ми.

Но напрежението вкъщи растеше. Един ден ги чух да се карат:

– Трябва да го изпратим при баба му на село! Там въздухът е чист! – настояваше баща ми.
– Ами ако му стане по-зле? Той има нужда от лечение тук! – отвръщаше майка ми.

Аз стоях в стаята си и стисках зъби. Не исках да съм причина за раздорите им. Започнах да пиша дневник – единственото място, където можех да излея страха и гнева си.

С времето научих да живея с болката. Започнах да ходя на лекции, макар и с патерици. Погледите на състудентите ме пареха – някои ме съжаляваха, други се държаха така, сякаш съм заразен.

Един ден, докато чаках асансьора във факултета, чух двама колеги:

– Горкият Димитър… Чудя се дали ще завърши изобщо.
– Сигурно няма шанс…

Тогава реших – няма да позволя на болестта или на чуждите думи да определят живота ми. Започнах да уча още по-усърдно. Ива беше до мен във всичко – носеше ми учебници, помагаше ми с проектите.

Вкъщи обаче напрежението не стихваше. Баща ми започна да пие повече. Веднъж го чух как крещи:

– Не мога повече! Всичко е върху мен! Защо Димитър не може просто да бъде като другите?

Майка ми плачеше тихо в ъгъла. Аз се чувствах виновен за всичко – за болестта си, за разбитото им щастие.

Но времето минаваше. С всяка изминала сесия доказвах на себе си и на всички останали, че мога. На третата година вече бях сред отличниците на курса. Получих предложение за стаж в голяма софтуерна компания в София.

В деня, когато получих дипломата си като първенец на випуска, майка ми плака от радост. Баща ми стоеше до нея със свити устни, но очите му блестяха от гордост.

– Извинявай, сине… – прошепна той вечерта у дома. – Не знаех как да ти помогна…

Прегърнах го силно. Знаех, че всеки е страдал по свой начин.

Днес работя като софтуерен инженер в престижна фирма в София. Болестта още е с мен – понякога ме връща назад, но вече не ѝ позволявам да определя кой съм.

Понякога се питам: Ако не беше тази болест, щях ли да открия истинската си сила? Щях ли да разбера колко е важно никога да не се отказваш? Какво мислите вие – трябва ли човек да мине през тъмнината, за да оцени светлината?