Писмото на свекървата: Тридесет години сянка

– Не, Мария, не така се меси тестото! – гласът на свекърва ми, баба Станка, отекваше в малката кухня, докато ръцете ми трепереха над купата с брашно. Беше студена февруарска сутрин, а аз, вече тридесет години снаха в този дом, отново се чувствах като гостенка.

Погледнах я – седеше на стола до прозореца, с шал около раменете и онзи изпитателен поглед, който никога не ме напускаше. Беше болна от месеци, но духът ѝ не се беше пречупил. – Ще се научиш ли някога? – прошепна тя и се обърна към стената.

В този момент не знаех, че това ще е последният ни разговор.

Когато я погребахме, къщата остана пуста и студена. Мъжът ми, Георги, се затвори в себе си. Децата ни – Петя и Даниел – идваха рядко. Аз останах сама сред спомените и миризмата на старо кафе и лавандула.

Дни наред подреждах вещите ѝ. Всяка дреха, всяка снимка носеше тежестта на неизказани думи. В един чекмедженик намерих плик с моето име: „Мария“ – написано с нейните криви букви.

Ръцете ми трепереха, когато го отворих.

„Мария,

Знам, че никога не ти беше лесно с мен. Знам, че често те наранявах с думите си. Не съм те наричала дъщеря, защото се страхувах да не изгубя сина си. Ти беше чужда в началото – градско момиче с мечти и нежни ръце. Аз бях селска жена, свикнала да се бори за всичко. Мислех, че ще ми вземеш Георги. Мислех, че ще забрави майка си заради теб.

Но ти остана. Грижеше се за мен, когато боледувах. Пазеше дома ни чист. Виждах как гледаш децата – с обич и търпение. Виждах как плачеш нощем, когато никой не те чува.

Прости ми, Мария. Не можах да ти кажа в очите: ти си повече дъщеря за мен, отколкото можех да си позволя да призная.

Станка“

Писмото падна от ръцете ми. Седнах на пода и заплаках – за първи път от години истински. Всички онези години на мълчаливо напрежение, на опити да бъда „добрата снаха“, на страхове и надежди… Всичко се изля в сълзите ми.

Спомних си първия ден в този дом. Бях на двайсет и две, влюбена до уши в Георги. Свекърва ми ме посрещна с ледено мълчание и поглед, който казваше: „Ти не си от нашите.“ Опитвах се да ѝ угаждам – готвех по нейните рецепти, чистех до блясък, помагах в градината. Но винаги имаше нещо недовършено, нещо „не както трябва“.

– Мария, защо не сложи повече копър? – питаше тя.
– Така го правим у дома… – опитвах се да обясня.
– Това не е твоят дом! – отсичаше тя.

Годините минаваха. Родиха се Петя и Даниел. Надявах се децата да ни сближат. Но тя беше строга баба – обичаше ги по свой начин, но рядко ги прегръщаше. Аз ги учех да казват „обичам те“, тя ги учеше да са силни и мълчаливи.

С Георги често спорехме заради нея.
– Тя е майка ми! – казваше той.
– А аз? Аз съм само снаха ли съм? – питах аз през сълзи.
– Не говори така… Просто ѝ трябва време.

Тридесет години чаках това време да дойде.

Всяка Коледа се надявах да чуя: „Благодаря ти.“ Всяка Великденска сутрин ѝ носех кафе в леглото и чаках усмивка или поне топла дума. Понякога я виждах как ме гледа тайно през прозореца, когато играех с децата в двора. Понякога мислех, че ще протегне ръка… Но тя винаги се отдръпваше.

Сега разбирам – страхувала се е да не изгуби сина си. А аз цял живот се страхувах да не изгубя себе си в опита да бъда приета.

След като прочетох писмото ѝ, седнах до прозореца – там, където тя обичаше да плете и да гледа залеза над селото. Взех нейния шал и го сложих на раменете си. Почувствах тежестта на годините между нас – неизказани думи, пропуснати прегръдки.

Децата ми вече са големи. Петя живее в София, Даниел работи в чужбина. Понякога ми звънят по телефона и чувам гласа им далечен, забързан… Сещам се за свекърва ми – дали и тя е усещала тази самота?

Сега къщата е моя. Но понякога още чувам гласа ѝ:
– Не така се меси тестото…

Понякога си мисля: дали ако бях по-смела, ако бях казала какво чувствам… дали щяхме да бъдем повече от снаха и свекърва? Дали щяхме да бъдем майка и дъщеря?

А вие как мислите? Може ли една снаха някога да стане истинска дъщеря? Или винаги ще останем чужди в един дом?